— Знам, че съм ти нещо като домашния любимец за вещиците.
— Ако позволиш да положа и последните два белега, ще бъдеш нещо много повече от това. Ще е брак между плът, кръв и дух.
— Забелязвам, че не каза „душа“ — натъртих.
Той издаде гърлен стон на разочарование.
— Непоносима си! — каза го искрено ядосано. Бооже.
— Никога повече не влизай насила в ума ми!
— Или какво? — предизвика ме гневно и объркано вампирът.
Коленичих пред него, почти плюейки в лицето му. Трябваше да спра и да си поема няколко пъти дълбоко дъх, за да не запищя. Заговорих много спокойно, тихо и бясно:
— Ако отново ме докоснеш по този начин, ще те убия.
— Ще се опиташ. — Той почти притисна лице към моето. Сякаш когато вдишваше, щеше да ме погълне. Устните ни щяха да се докоснат. Припомних си колко са меки устните му. Какво е усещането да си притиснат към гърдите му. Неравността на кръстообразния белег под пръстите ми. Дръпнах се трескаво, почти замаяна.
Беше само една целувка, а споменът за нея гореше по тялото ми като във всеки лош любовен роман, който съм чела някога.
— Остави ме на мира! — изсъсках в лицето на вампира, свила юмруци. — Проклет да си! Проклет да си!
Вратата на кабинета се отвори и един униформен полицай подаде навън глава:
— Проблем ли има?
Обърнахме се и го зяпнахме. Отворих уста да кажа точно какво не е наред, но Жан-Клод заговори първи:
— Няма проблем, полицай!
Беше лъжа, но каква всъщност бе истината? Че нося два вампирски белега и си изгубвам душата по парче на час? Не беше нещо, което исках да бъде широко известно. Полицията общо взето недолюбва хора, които са плътно обвързани с чудовищата.
Полицаят ни гледаше търпеливо. Поклатих глава.
— Всичко е наред. Просто става късно. Ще попитате ли сержант Стор дали вече мога да си ида вкъщи?
— Как се казвате?
— Анита Блейк.
— Домашният съживител на Стор?
Въздъхнах.
— Аха, същата Анита Блейк.
— Ще попитам… — униформеният позяпа трима ни още малко и попита Ричард: — Да имате нещо да допълните?
— Не.
Полицаят кимна.
— Добре, но карайте по-тихо с онова, което не се случва.
— Разбира се. Винаги се радвам да съм от помощ на полицията! — заяви Жан-Клод.
Униформеният кимна и се прибра в кабинета. Останахме на колене в коридора. Превръщачът продължаваше да спи. Дишането му бе тих звук, който не толкова запълваше тишината, колкото я подчертаваше. Ричард стоеше неподвижен, втренчил поглед във вампира. Внезапно осъзнах болезнено, че ние с Жан-Клод сме на броени сантиметри един от друг. Можех да усетя очертанията на тялото му като топлина по кожата си. Очите му се плъзнаха от лицето ми надолу по тялото ми. Все още носех само сутиен под разкопчаното яке.
Ръцете и гърдите ми настръхнаха. Зърната ми се втвърдиха, сякаш вампирът ги бе докоснал. Стомахът ми се сви от глад, който нямаше нищо общо с кръв…
— Спри веднага!
— Нищо не правя, ma petite! Твоето собствено желание докосва кожата ти, не моето.
Преглътнах и отклоних очи от вампира. Добре, копнеех за него. Страхотно, чудесно, това нямаше никакво значение. Да-а, бе. Дръпнах се назад, опрях гръб в стената и избягвах да гледам към Жан-Клод, когато казах:
— Дойдох тази вечер за информация, не да си играя на цуни-гуни с Господаря на града.
Ричард просто си седеше и пресрещна погледа ми. Не изглеждаше притеснен, само заинтригуван, сякаш не знаеше точно какво съм аз. Не беше недружелюбен поглед.
— Цуни-гуни… — каза Жан-Клод. Нямаше нужда да го поглеждам, за да чуя усмивката в гласа му.
— Знаеш какво имам предвид.
— Никога не бях чувал да го наричат по този начин.
— Стига вече!
— Какво?
Стрелнах го с гневен поглед, но в очите му видях само смях. Лека усмивка разтвори устните му. Изглеждаше ужасно човешки.
— Какво искаше да обсъдим, ma petite? Сигурно е нещо много важно, за да те накара да дойдеш доброволно.
Потърсих в изражението му подигравка, гняв каквото и да е, но лицето му бе гладко и приятно като на мраморна статуя. Усмивката, блесналото веселие в очите му… всичко бе като маска. Нямаше как да позная какво се крие отдолу. Не бях сигурна дори и дали искам да науча.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно през устата.
— Добре. Къде беше снощи? — погледнах го в лицето в опит да доловя някаква промяна в изражението.
— Тук — отвърна той.
— Цялата нощ?
Той се усмихна:
— Да.
— Можеш ли да го докажеш?
Усмивката му се разшири:
— Трябва ли?
— Може би — отвърнах.
Жан-Клод поклати глава.
— Лукавство и то от теб, ma petite! He ти подхожда! Толкова по въпроса за хитроумното измъкване на информация от Господаря.