— Сигурен ли си, че искаш това да се обсъжда публично?
— Ричард ли имаш предвид?
— Да.
— Ние с Ричард нямаме тайни един от друг, ma petite. Той е моите човешки ръце и очи, след като ти отказваш.
— Това пък какво значи? Мислех, че можеш да имаш само един човешки слуга в даден момент!
— Значи го признаваш… — в гласа му се долавяше стаен триумф.
— Това не е игра, Жан-Клод. Тази нощ умряха хора.
— Повярвай ми, ma petite, за мен дали ще поемеш последните два белега и ще станеш мой слуга не само на думи не е игра!
— Снощи имаше убийство — казах. Може би, ако се концентрирах само върху престъплението, върху работата си, можех да избегна словесните капани.
— И? — подкани ме вампирът.
— Вампирска жертва.
— Аха — вдигна вежди той, — моето участие става ясно!
— Радвам се, че го намираш забавно! — заявих.
— Да умреш от вампирско ухапване е само временно смъртоносно, ma petite. Почакай до третата нощ, когато жертвата се вдигне, след това я разпитай… — смехът в погледа му угасна. — Има ли нещо, което не ми казваш?
— Измерих поне пет различни радиуса по жертвата.
Нещо просветна в очите му. Не бях сигурна какво, но поне бе истинска емоция. Изненада, страх, вина?
Нещо.
— Значи търсиш полудял вампир повелител.
— Аха. Да познаваш някой?
Жан-Клод се разсмя. Цялото му лице засия изотвътре, сякаш някой бе запалил свещ под кожата му. За една прелестна секунда бе толкова красив, че ме заболя сърцето. Но не красотата ме караше да искам да го докосна. Спомних си бенгалския тигър в зоопарка, който видях веднъж. Беше голям, можеше да го яхнеш като пони. Козината му бе в оранжево, черно, кремаво, бяло като мляко… Очите му бяха златни. Имаше тежки лапи, по-широки от разтворената ми длан и обикаляше, обикаляше напред-назад, напред-назад, чак си бе изкопал пътека в пръстта. Някакъв гений бе поставил решетъчната стена толкова близо до оградата, която сдържаше тълпата, че можех да посегна и да докосна тигъра с лекота. Трябваше да свия ръце в юмруци и да ги пъхна в джобовете си, за да се сдържа да не посегна през решетките и да погаля тигъра. Бях толкова близо, а той беше тъй красив, тъй див, тъй… съблазнителен. Притиснах колене към гърдите си и ги стиснах здраво. Тигърът щеше да ми отхапе ръката, но малка частица от мен съжаляваше, че не съм посегнала през решетките. Гледах лицето на Жан-Клод, усещах смеха му като кадифе, минаващо по гърба ми. Дали част от мен винаги щеше да се чуди какво би било просто да се съглася? Вероятно. Но щях да го преживея.
Той се взираше в мен, а смехът в очите му гаснеше като последните слънчеви лъчи, изчезващи от небето.
— Какво си мислиш, ma petite?
— Не можеш ли да ми четеш мислите? — попитах.
— Знаеш, че не мога.
— Не знам нищо за теб, Жан-Клод, нито една проклета подробност.
— Знаеш повече за мен от всеки друг в този град.
— Включително от Ясмийн?
Той сведе очи, почти притеснен.
— Ние сме много стари приятели.
— Колко стари?
Той срещна погледа ми с празно и безизразно лице.
— Достатъчно стари.
— Това не е отговор — казах.
— Не — съгласи се Жан-Клод, — това е нахлуване в лично пространство.
Така значи, нямаше да отговори на въпроса ми; какво друго оставаше?
— Да има и други вампири повелители в града освен теб, Малкълм и Ясмийн?
Той поклати глава.
— Не и доколкото знам.
Намръщих се.
— Това пък какво трябва да значи?
— Точно каквото казах.
— Ти си Господар на града. Не се ли предполага да знаеш?
— Положението е малко неуредено, ma petite.
— Я ми обясни.
Вампирът сви рамене и дори в окървавената риза жестът изглеждаше красив.
— По принцип като Господар на града всички други, нисшестоящи вампири повелители, следва да поискат разрешението ми да отседнат в Сейнт Луис, но… той сви рамене отново, — има и такива, които смятат, че не съм достатъчно силен да се задържа на власт.
— Предизвиквали са те?
— Да речем само, че очаквам да ме предизвикат.
— Защо? — попитах.
— Другите господари се страхуваха от Николаос — обясни вампирът.
— А от теб не се боят… — не го казах като въпрос.
— За нещастие, не.
— Защо не?
— Не се впечатляват така лесно като теб, ma petite.
Понечих да кажа, че не съм впечатлена, но не беше вярно. Жан-Клод можеше да надуши, когато лъжа, защо да си давам труд?
— Значи в града може да има и друг повелител, без ти да знаеш?
— Да.
— Няма ли един вид да се усетите един друг?
— Може би да, може би не…
— Благодаря, че ми изясни въпроса.
Жан-Клод потри челото си с пръсти, сякаш имаше главоболие. Вампирите страдат ли от главоболие?