— Не мога да ти кажа това, което не знам.
— А дали… — потърсих подходяща дума и не можах да намеря, — дали по-простосмъртните вампири биха могли да убият някого без твое разрешение?
— Простосмъртни?
— Просто отговори на проклетия въпрос!
— Да, биха могли.
— Възможно ли е пет вампира да тръгнат на лов в глутница без повелител за водач?
Жан-Клод се усмихна:
— Много мил подбор на термини, ma petite и отговорът е „не“. Ние сме ловци-единаци, поне когато имаме избор.
Кимнах.
— Значи зад това стоите или ти, или Малкълм, или Ясмийн, или някой загадъчен повелител.
— Не и Ясмийн. Не е достатъчно силна.
— Добре, значи ти, Малкълм или загадъчен повелител.
— Наистина ли смяташ, че съм откачил? — Вампирът ми се усмихна, но в погледа му се четеше сериозност. Дали за него имаше значение какво си мисля? Надявах се, че не.
— Нямам, представа.
— Би се изправила пред мен, ако смяташ, че съм полудял? Колко смело от твоя страна.
— Ако не ти харесва отговорът, не трябва да задаваш въпроса — казах.
— Много вярно.
Вратата на кабинета се отвори и се появи Долф с тефтерче в ръка.
— Можеш да се прибираш, Анита. Аз ще проверя показанията с теб утре.
Кимнах.
— Благодаря!
— Хе, нали знам къде живееш — сержантът се ухили.
Отвърнах на усмивката му и се изправих:
— Благодаря, Долф!
Жан-Клод стана на крака с едно плавно движение, сякаш бе кукла, дърпана от невидими конци. Ричард се надигна по-бавно, използвайки стената за опора, сякаш се бе схванал. Изправен, беше по-висок от вампира с поне три пръста. Което значеше, че е около метър и осемдесет и три. Почти над ръста, който ми е по вкуса, но никой не ми търсеше мнението.
— Може ли да поговорим още малко, Жан-Клод? — попита Долф.
Господаря на града отвърна:
— Разбира се, полицай! — и прекоси коридора. В движенията му се забелязваше скованост. Вампирите получават ли синини? Дали е бил ранен по време на битката? Имаше ли значение? Не, не, нямаше. В определен смисъл той беше прав: ако беше човек, пък макар и такъв егоистичен кучи син, можеха да се отворят известни възможности. Не съм предубедена, но Бог да ми е на помощ, човекът поне трябва да бъде жив! Ходещите трупове, колкото и сладки да са, просто не са за моята филийка.
Долф отвори вратата пред Жан-Клод. Погледна към нас.
— Вие също сте свободен да си вървите, господин Зийман.
— А приятелят ми Стивън?
Детективът стрелна с поглед спящия превръщан.
— Отведете го у дома. Нека си отспи. С него ще поговоря утре… — той погледна часовника си. — Тоест, по-късно днес.
— Ще предам на Стивън, когато се събуди.
Долф кимна и затвори вратата. Останахме сами в бръмчащата тишина в коридора. Разбира се, може и просто ушите ми да бръмчаха.
— Сега какво? — попита Ричард.
— Отиваме си вкъщи — казах аз.
— Рашида ме караше. Намръщих се:
— Кой?
— Другата превръщачка — онази, чиято ръка беше откъсната.
Кимнах.
— Ами вземи колата на Стивън.
— Рашида ни возеше и двамата.
Поклатих глава:
— Значи си в безизходица.
— Така изглежда.
— Можеш да викнеш такси — предложих.
— Нямам пари… — Ричард почти се усмихна.
— Добре, ще те закарам до вас.
— Ами Стивън?
— И него — съгласих се. Усмихвах се и не знаех защо, но беше по-добре, отколкото да плача.
— Дори не знаеш къде живея. Може да съм от Канзас Сити.
— Ако става дума за десетчасово шофиране, зарязвам те незабавно — заявих. — Но ако е разумно дълго, ще те откарам.
— Мерамец Хайтс разумно ли е?
— Определено.
— Добре, нека си взема останалите дрехи — помоли Ричард.
— Изглеждаш ми съвсем прилично облечен — отсякох.
— Някъде наоколо трябва да имам и палто.
— Ще те чакам тук! — съгласих се.
— Ще наглеждаш ли Стивън? — попита учителят и в очите му проблясна нещо като страх.
— От какво се боиш? — попитах.
— От самолети, пистолети, големи хищници и вампири повелители.
— Две от четирите ме плашат и мен — признах.
— Ще ида да си взема палтото.
Настаних се до спящия върколак.
— Ще те чакаме.
— Ще побързам! — Ричард се усмихна. Имаше много приятна усмивка.
Върна се, понесъл дълго черно палто. Изглеждаше ми от истинска кожа. Развяваше се като криле около голите му гърди. Хареса ми как кожата обрамчва гръдния му кош. Той закопча палтото и върза здраво кожения колан. Черната кожа си подхождаше с дългата коса и хубавото лице; сивият анцуг и маратонките не. Ричард коленичи и вдигна Стивън на ръце, след това се изправи. Кожата изпука, когато бицепсите му се издуха. Върколакът беше с моя ръст и вероятно тежеше около десетина килограма повече от мен. Дребничък беше. Ричард го носеше, сякаш изобщо не го усеща.