— Леле, леле, бабо, какви силни ръце имаш!
— Моята реплика каква е — „За да те прегръщам по-добре“? — Той ме погледна спокойно.
Усетих, че се изчервявам. Нямах намерение да флиртувам, не и преднамерено.
— Искаш ли да те возя или не? — казах го сурово, ядосана, задето се притеснявам.
— Искам — съгласи се Ричард кротко.
— Тогава забрави сарказма.
— Не се държах саркастично.
Втренчих се в него. Очите му бяха идеално кафяви — като шоколад. Не знаех какво да кажа, така че просто си затворих устата. Това е тактика, която май използвам твърде често.
Обърнах се и тръгнах напред, ровейки за ключовете на колата в движение. Ричард ме последва. Стивън се притискаше към гърдите му, придърпвайки по-плътно одеялото насън.
— Колата ти много ли е далеч?
— На няколко пресечки, защо?
— Стивън не е облечен за студено.
Намръщих се:
— Какво, искаш от мен да докарам колата дотук, за да те взема?
— Би било много мило — съгласи се Ричард.
Отворих уста да възразя, после я затворих. Тънкото одеяло не ставаше за нищо, а някои от раните си Стивън бе получил, докато ми спасяваше живота. Можех да покарам пресечка-две повече.
Задоволих се да промърморя под нос:
— Не мога да повярвам, че си играя на такси от врата до врата за един върколак!
Ричард или не ме чу, или предпочете да пропусне коментара ми. Умен, хубав, гимназиален учител, с диплома по свръхестествена биология… какво повече можех да искам? Дайте ми минутка и ще се сетя за още нещо.
9.
Колата се носеше през мрака в тунел от светлина, който създаваше сама. Октомврийската нощ се затваряше зад стоповете като врата.
Стявън спеше на задната седалка на моята „Нова“. Ричард седеше на мястото до шофьора, полуобърнат в хватката на колана, за да ме гледа. Беше просто любезност да гледаш към някого, когато си говориш с него. Но аз усещах недостатъците, защото се налагаше да гледам към пътя. А той само ме зяпаше.
— Какво правиш в свободното си време? — попита Ричард.
Поклатих глава:
— Нямам свободно време.
— Хобита?
— Мисля, че и такива нямам.
— Е, все нещо трябва да правиш, освен да стреляш по главите на големи змии! — възрази той.
Усмихнах се и го стрелнах с поглед. Беше се навел към мен, доколкото му позволяваше коланът. Усмихваше се, но в очите му и в позата имаше нещо, което подсказваше, че е сериозен. Интересуваше се от това, което щях да кажа.
— Аз съм съживителка — обясних.
Ричард силете пръсти, опрял левия си лакът на облегалката на седалката.
— Добре, когато не съживяваш мъртъвци, какво правиш?
— Работя върху свръхестествени престъпления заедно с полицията, най-вече убийства.
— И? — подкани ме той.
— И екзекутирам полудели вампири.
— И?
— И стига ми толкова.
Погледнах го отново. В мрака не виждах очите му, бяха прекалено тъмни на цвят, но усещах погледа му. Вероятно си въобразявах. Аха. Твърде дълго се навъртах около Жан-Клод. Миризмата на коженото палто на Ричард се смесваше със слабото ухание на одеколона му. Нещо скъпо и сладко. Много добре си подхождаше с аромата на кожата.
— Работя. Тренирам. Излизам с приятели… — свих рамене. — А ти какво правиш, когато не преподаваш?
— Гмуркам се с акваланг, занимавам се с пещернячество, гледам птици, увличам се по градинарство и астрономия… — усмивката му бе като бледа белота в море от мрак.
— Сигурно имаш много повече свободно време от мен.
— Всъщност учителят винаги има повече домашни от учениците — уточни Ричард.
— Съжалявам да го чуя.
Той сви рамене, палтото изпука и зашушна по голата му плът отдолу. Хубавата кожа винаги се движи така, сякаш е още жива.
— Гледаш ли телевизия? — попита Ричард.
— Телевизорът ми се счупи преди две години и така и не си купих нов.
— Е, все някак се забавляваш!
Замислих се.
— Събирам пингвини-играчки — и в мига, когато го казах, съжалих за признанието си.
Ричард ми се ухили.
— Е, имаме някакъв напредък значи. Екзекуторката колекционира плюшени играчки. Харесва ми.
— Радвам се да го чуя — дори според мен самата прозвучах твърде намусено.
— Какво има? — попита той.
— Не ме бива много по празните приказки — признах.
— Добре се справяш.
Не, не се справях, но не бях сигурна как точно да го обясня. Не обичам да говоря за себе си пред непознати. Особено пред непознати, обвързани с Жан-Клод.
— Какво искаш от мен? — попитах.
— Просто да минава времето.
— Не, не е това… — Дългата му до раменете коса бе паднала около лицето. Той беше по-висок и по-едър, но силуетът му ми бе познат. В сенчестия сумрак приличаше на Филип. А Филип бе единственият друг човек, когото някога бях виждала с чудовищата.