— Хареса ли ти?
— Тогава се промъквахме в тила на лошите типове. Не мисля, че съм се наслаждавала кой знае колко.
— Значи трябва да опиташ отново. Ходя по пещерите поне два пъти месечно. Налага се да носиш най-старите си дрехи и е наистина мръсно занятие, но никой не ти забранява да играеш в калта.
— Кал? — изумих се аз.
— Твърде мръсно за теб, така ли?
— Бях лаборант в колежа, няма твърде мръсни неща за мен.
— Е, поне можеш да кажеш, че си използваш дипломата в работата!
Засмях се.
— Вярно си е.
— Аз също я използвам, но се захванах да обучавам дребосъците.
— Харесва ли ти да си учител?
— Много — каза го с такава топлота и възбуда, каквато не се чува често, когато хората говорят за професията си.
— И аз си харесвам работата.
— Дори когато те принуждава да играеш с вампири и зомбита?
Кимнах.
— Аха.
— Та, пием си сока в бара и току-що съм те поканил на среща. Какво ще кажеш?
— Ще откажа.
— Защо?
— Не знам.
— Много си подозрителна.
— Винаги — съгласих се.
— Никога да не поемаш рискове е най-лошият провал, Анита.
— Да не ходя по срещи е въпрос на избор, не на провал — започвах да навлизам в защитна позиция.
— Кажи, че ще дойдеш с мен на пещера този уикенд! — Коженото палто изпука и помръдна, когато Ричард се опита да се приближи до мен повече, отколкото позволяваше коланът на седалката. Можеше да се пресегне и да ме докосне. Част от мен копнееше за това, което бе доста притеснително само по себе си.
Понечих да кажа „не“, после осъзнах, че искам да кажа „да“. Което беше глупаво. Но ми беше приятно да седя в тъмното сред аромата на кожа и одеколон. Наречете го химия, страст от пръв поглед, все тая. Харесвах Ричард. Той ми беше щракнал копчето. Много време бе минало, откакто си бях харесвала някого.
Жан-Клод не се броеше. Не бях сигурна защо, но той не влизаше в сметката. Може би имаше нещо общо с това, че е мъртвец.
— Добре. Ще дойда с теб. Кога и къде?
— Страхотно. Ще се видим пред къщата ми, да речем, в десет в събота.
— Десет сутринта? — попитах.
— Не ставаш рано, така ли?
— Не много често.
— Трябва да започнем отрано, иначе няма да стигнем до края на пещерата за един ден.
— Какво да облека?
— Най-старите си дрехи. Аз ще нося гащеризон върху джинсите.
— Имам гащеризони… — не споменах, че използвам моите, за да си пазя дрехите от кръвта. Калта ми звучеше далеч по-привлекателно.
— Страхотно. Ще донеса остатъка от оборудването, което ще ни трябва.
— Че колко оборудване още ми е нужно?
— Твърда каска, фенерче и може би наколенки.
— Звучи ми като страхотна първа среща — обобщих.
— О, ще бъде страхотно — обеща Ричард. Каза го тихо, с нисък глас и някак по-интимно, а не сякаш просто си седяхме в колата. Не беше магическият глас на Жан-Клод, но какво тогава? Внезапно посочи една пресечка: — Завий тук. Третата къща отдясно.
Вкарах колата в къса, сенчеста алея. Къщата беше отчасти украсена с декоративни тухли и отчасти боядисана в някакъв светъл цвят. Беше трудно да се отгатне какъв в тъмното. Нямаше улични лампи, които да подпомогнат зрението. Човек забравя колко е тъмна нощта без електрическо осветление.
Ричард разкопча колана си и отвори вратата.
— Благодаря, че ни докара!
— Трябва ли ти помощ, за да го внесеш? — хванах бравата на своята врата.
— Не, ще се справя. Все пак благодаря.
— Няма за какво.
Ричард се втренчи в мен.
— Да не би да сбърках нещо?
— Още не — отвърнах.
Той се усмихна, бърз проблясък в мрака.
— Добре! — отключи задната врата зад себе си и излезе от колата. Наведе се и вдигна Стивън, притиснал здраво одеялото, за да не падне. Вдигна спящия върколак по-скоро с крака, отколкото с гърба си — на това те научава вдигането на тежести. Човешкото тяло се вдига много по-трудно дори от щанга. То просто не е така добре балансирано около центъра на тежестта си.
Ричард затвори вратата на колата с бедро. Тя изщрака и аз разкопчах колана си, за да мога да заключа. Новият ми познат ме наблюдаваше през все още отворената предна врата откъм пътника. Гласът му заглуши ръмженето на двигателя:
— Затваряш навън чудовищата?
— Човек никога не знае — съгласих се.
Той кимна:
— Така си е…
В начина, по който го каза, имаше нещо — тъга, копнеж, изгубена невинност… Беше ми приятно да поговоря с друг човек, който разбира. Долф и Зербровски разбираха насилието и близостта на смъртта, но не разбираха чудовищата.
Затворих вратата и се наместих отново зад волана. Закопчах колана и включих колата на скорост. Фаровете осветиха Ричард, косата на Стивън беше като златен проблясък в обятията му. Ричард все още ме наблюдаваше. Оставих го в тъмното пред дома му, насаме с песните на есенните щурци.