10.
Паркирах пред блока си малко след два сутринта. Планирах да се озова в леглото много по-рано. Новият кръстообразен белег пареше като прояден от киселина. Целият гръден кош ме болеше. Ребрата и стомахът ми бяха натъртени и сковани. Включих лампичката в купето и разкопчах коженото яке. На жълтата светлина синините изглеждаха като цветя по кожата ми. Цяла минута не можах да се сетя как съм пострадала; след това си спомних смазващата тежест на пълзящата по мен змия. Исусе. Имах късмет, че съм се отървала само със синини, а не с потрошени ребра.
Изключих лампичката и се закопчах догоре. Презраменният кобур протриваше кожата ми, но изгарянето болеше толкова повече от синините и пришките, че те изглеждаха незначителен проблем. Хубавото изгаряне те кара да забравиш за всичко друго.
Крушката, която обикновено гореше на стълбите, бе изгаснала. Не за първи път. Сутринта би трябвало да се обадя на домоуправителя и да докладвам за повредата. Ако не съобщиш, няма и да я оправят.
Изкачих три стъпала, преди да видя мъжа. Седеше на горната площадка и ме чакаше. Късата му руса коса изглеждаше почти бяла в мрака. Бе положил ръце на коленете си, с дланите нагоре, за да се вижда, че не носи оръжие. Е, че няма оръжие в ръцете си. Едуард винаги има оръжие, освен ако някой не му го е взел. Като се замисля, същото се отнасяше и за мен.
— Отдавна не сме се виждали, Едуард!
— Три месеца — каза той. — Достатъчно да зарасне напълно счупеното ми рамо.
Кимнах:
— На мен ми махнаха шевовете преди около два месеца.
Гостът ми вдигна глава, без да помръдне от стъпалата.
— Какво искаш, Едуард?
— Не може ли да съм дошъл просто да те видя? Той ми се присмиваше тихичко.
— Два сутринта е, да му се не види. По-добре да не си дошъл ей-тъй на.
— Предпочиташ да съм по работа? — каза го тихо, но звучно.
Поклатих глава.
— Не, не…
Нямам ни капка желание да съм „работа“ за Едуард. Той специализира убийства на ликантропи, вампири и всичко, което някога е било човек, но вече не е. Писна му да убива хора. Твърде лесно се оказа.
— Та, по работа ли е? — казах го спокойно, без да трепна. Точка за мен. Можех да извадя браунинга, но ако изобщо някога тръгнем да се целим един в друг, той ще ме убие. Приятелството с Едуард е като дружба с питомен леопард. Можеш да го галиш и той като че ли да те харесва, но знаеш със сигурност, че огладнее ли достатъчно или ако се ядоса както трябва, ще те ликвидира. Ще те убие и ще изгълта плътта от костите ти.
— Тази вечер съм дошъл само за информация, Анита, няма проблем.
— Каква информация по-точно? — попитах.
Той се усмихна отново. Добричкият стар Едуардчо.
Да-а, бе.
— Защо не влезем да си поговорим? Тук направо се смръзнах! — предложи гостът ми.
— Последния път, когато беше наминал като че ли не ти трябваше покана, за да нахлуеш в дома ми!
— Сменила си ключалките.
Ухилих се.
— Не си успял да си отвориш, хаха! — Наистина бях доволна.
Той сви рамене, може би заради мрака, но ако не беше Едуард, щях да предположа, че е притеснен.
— Ключарят ми каза, че била взломоустойчива — допълних.
— Не съм си взел тарана под мишница — призна русият убиец.
— О, влизай, ще направя кафе! — заобиколих го.
Едуард се изправи и ме последва. Обърнах му гръб без притеснение. Той може и да ме застреля някой ден, но няма да ме гръмне изотзад, след като ми каже, че е дошъл просто да поговорим. Може да не е човек на честта, но си има правила. Ако планира да ме убие, ще ми го съобщи. Ще ми каже колко са му платили работодателите, за да се отърват от мен. Ще гледа как страхът кипва в очите ми…
Аха, Едуард си има правила. Просто са по-малко от тези на повечето хора. Но никога не е нарушавал правило, никога не е предавал собственото си изкривено чувство за чест. Ако е казал, че тази нощ съм в безопасност, значи го е имал предвид. Щеше да е приятно разнообразие и Жан-Клод да си има правила.
В коридора цареше посреднощна, посредседмична, ще-си-спим-до-утре тишина. Живеещите ми през деня съседи хъркаха безгрижно по леглата. Отключих новите брави на вратата си и подканих Едуард навътре.
— Нова мода ли следваш, а? — попита той.
— Какво?
— Къде ти е блузата?
— О! — Божке, колко учтива и остроумна съм. Не знаех какво да кажа или, по-скоро, колко да разкрия.
— Пак си играла с вампири — уточни Едуард.
— Какво те кара да мислиш така? — попитах.
— Кръстообразният белег на, ъъъ, гърдите ти.
О, това ли. Ясно. Разтворих ципа на якето и го метнах на облегалката на дивана. Стоях си по сутиен и презраменен кобур и пресрещнах погледа на госта си, без да се изчервя. Голяма точка за мен. Свалих колана и махнах кобура, след това го взех с мен в кухнята. Оставих пистолета, все още в убежището му, на плота и извадих от фризера кафе на зърна, все още само по сутиен и джинси. Пред който и да е друг мъж — жив или мъртъв — бих се притеснила, но не и пред Едуард. Помежду ни никога не е имало сексуално напрежение. Може да се застреляме някой хубав ден, но никога няма да спим заедно. Той се интересуваше повече от прясното изгаряне, отколкото от гърдите ми.