— Как стана? — попита.
Смлях кафето в малката електрическа машинка за подправки, която бях купила точно за тази цел. Самият аромат на прясно кафе ме накара да се почувствам по-добре. Сложих филтър в моя „Господин Кафе“, сипах кафето, налях вода и натиснах копчето. Горе-долу това е сложността, до която се простират готварските ми умения.
— Ще си донеса една блузка — казах.
— Изгарянето няма да понесе допир — възрази Едуард.
— Няма да я закопчавам значи.
— Ще ми кажеш ли как си се изгорила?
— Да — взех си пистолета и отидох до спалнята. В дъното на гардероба си имам риза с дълги ръкави, която навремето е била пурпурна, но вече бе избеляла до светлолилаво. Беше мъжка, официална риза и ми стигаше почти до коленете, но ми беше удобна. Навих ръкавите до лактите си и я закопчах до половината. Оставих я отворена над изгарянето. Погледнах се в огледалото и открих, че повечето ми интимни части са прикрити. Идеално.
Поколебах се, но накрая поставих браунинга „Хай-Пауър“ в кобура на таблата на леглото. Нямаше да се бием тази вечер с Едуард, а ако нещо минеше през вратата с новите ключалки, първо трябваше да се справи с госта ми. Чувствах се що-годе в безопасност.
Едуард седеше на дивана, вдигнал крака и преметнал глезени един върху друг. Беше се отпуснал назад така, че раменете му опираха в подлакътника.
— Чувствай се като у дома си — казах.
Той само се усмихна.
— Ще ми разкажеш ли за вампирите?
— Да, но имам проблем да реша колко точно да ти кажа.
Усмивката му се разшири.
— Естествено!
Подредих две чаши, захарница и истинска сметана от хладилника. Кафето църцореше в малката стъклена кана. Ароматът бе наситен, топъл и достатъчно гъст да си го увиеш около пръстите.
— Как предпочиташ кафето?
— Направи го, както го правиш за себе си.
Погледнах през рамо към Едуард:
— Никакви претенции?
Той поклати глава, както я беше облегнал на подлакътника.
— Добре… — налях кафето в чашите, добавих по три лъжички захар и много сметана във всяка, разбърках и ги поставих и двете на плота.
— Няма ли да ми го донесеш?
— Кафе не се пие на бял диван — заявих.
— А! — Той се надигна с едно плавно движение, цял изтъкан от грация и енергия. Щеше да е много впечатляващо, ако не бях прекарала по-голямата част от нощта с вампири.
Седнахме един срещу друг. Очите на Едуард имат цвета на пролетно небе, онзи светлосин топъл оттенък, който все пак ти се струва студен. Лицето му бе симпатично, очите му — безизразни и следяха всяко мое движение.
Разказах му за Ясмийн и Маргьорит. Пропуснах Жан-Клод, вампирското убийство и гигантската кобра, Стивън Върколака и Рич Зийман. Което означаваше, че разказът бе доста кратък.
Когато завърших, Едуард си седеше, отпиваше от кафето си и ме зяпаше.
И аз отпих от кафето и го зяпнах.
— Това обяснява изгарянето — каза той.
— Отлично — съгласих се.
— Но пропусна доста нещо.
— Откъде знаеш?
— Ами, следях те.
Втренчих се в него, задавяйки се с кафето. Когато успях да заговоря, без да кашлям, попитах:
— Какво си правил?
— Следях те — отвърна Едуард. Все още ме гледаше безизразно с приятна усмивка.
— Защо?
— Наеха ме да убия Господаря на града.
— Това беше преди три месеца.
— Николаос е мъртва, но новият Господар не е.
— Не ти уби Николаос — възразих, — а аз.
— Искаш ли половината хонорар?
Поклатих глава.
— Тогава от какво се оплакваш? Счупиха ми ръката, докато ти помагах да я убиеш!
— А на мен ми сложиха четиринайсет шева, плюс, че и двамата ни хапаха вампири — допълних аз.
— И се пречиствахме със светена вода — съгласи се Едуард.
— Която гори като киселина — уточних аз.
Той кимна и отпи от кафето си. Имаше нещо в очите му — нещо течно и опасно. Изражението му не се промени, кълна се, но внезапно не ми бе по силите да посрещна погледа му.
— Защо си ме следил, Едуард?
— Казаха ми, че ще се срещнеш с новия Господар тази нощ.
— Кой ти каза това?
Той поклати глава, непоклатимата усмивка цъфтеше на устните му.