— Бях в „Циркът“ тази вечер, Анита. Видях с кого беше. Игра си с вампирите, после си отиде у дома, значи някой от тях е бил Господаря.
Постарах се да запазя изражението си безизразно, твърде безизразно, така че усилието си пролича, но не и паниката. Едуард ме бе следил, а аз не знаех. Той познаваше всички вампири, с които съм се виждала тази нощ. Списъкът не беше кой знае колко дълъг. Той го беше изчислил.
— Чакай малко — казах. — Ти си ме оставил да се изправя срещу змията, без да ми помогнеш?
— Дойдох след като публиката избяга. Всичко беше почти свършило по времето, когато надникнах в шатрата.
Допих кафето и се опитах да измисля как да се измъкна от тази каша. Той имаше договор за убийството на Господаря, а аз го бях отвела право при него. Бях предала Жан-Клод. Защо това ме притесняваше?
Едуард ме гледаше така, сякаш искаше да запомни всяка пора по лицето ми. Чакаше изражението ми да ме издаде. Постарах се да изглеждам непоклатима и загадъчна. Той се усмихна с онази негова искрена, глътни-канарче усмивка. Забавляваше се. Не и аз.
— Тази вечер се срещна само с четири вампира — Жан-Клод, онази екзотична чужденка, която сигурно е Ясмийн и двамата руси. Да знаеш как се казват?
Поклатих глава. Усмивката му се разшири.
— Щеше ли да ми кажеш, ако ги знаеше?
— Може би.
— Русите са без значение — заключи наемният убиец. — И двамата не са повелители.
Взирах се в него и се стараех лицето ми да остане безизразно, приятно, нащрек, празно. Празнотата не е сред най-добрите ми изражения, но може би ако се упражнявах достатъчно…
— Така че остават Жан-Клод и Ясмийн. Ясмийн е нова в града, така че сигурно е Жан-Клод.
— Наистина ли смяташ, че шибаният Господар на града ще се показва на открито просто ей така? — извадих на показ целия сарказъм, който можах да събера. Не съм най-добрата актриса на света, но може би можех да се науча.
Едуард се втренчи в мен.
— Жан-Клод е, нали?
— Жан-Клод няма достатъчно сила, та да удържи града. Знаеш го. Той е на колко — малко над двеста години? Не е достатъчно стар.
Убиецът се намръщи срещу мен. Добре.
— Не е и Ясмийн.
— Така е.
— Не си говорила с други вампири тази нощ, нали?
— Може и да си ме проследил до „Циркът“, Едуард, но не си подслушвал на вратата, когато се срещнах с Господаря. Не би могъл. Вампирите или превръщачите щяха да те чуят.
Той призна с кимване.
— Да, срещнах се с Господаря тази нощ, но той не е сред онези, които излязоха да се бият със змията.
— Господаря оставя хората си да си рискуват живота и не им помага? — Гостът ми пак се ухили.
— Господаря на Града не се нуждае от физическо присъствие, за да делегира силата си, знаеш го.
— Не — възрази Едуард, — не го знаех.
Свих рамене.
— Е, ако щеш вярвай.
Молех се да ми повярва.
Той се мръщеше.
— Обикновено не си толкова добра с лъжите.
— Не те лъжа — казах го спокойно, нормално и искрено. „Честност-за-нас“.
— Ако Жан-Клод наистина не е Господаря, знаеш ли кой е?
Въпросът беше капан. Не можех да отговоря с „да“ и на двете му части, но, мътните го взели, и бездруго лъжех, защо да спирам точно сега?
— Да, знам кой е.
— Кажи ми — настоя Едуард.
Поклатих глава.
— Господаря ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с теб.
— Можем да го убием заедно, както сторихме с предишния. — Каза го ужасяващо разумно.
Обмислих за кратко идеята. Представих си, че му казвам истината. „Хората преди всичко“ може и да не успееха да се забъркат с Господаря, но Едуард беше друго нещо. Можехме да го убием заедно, като отбор. Животът ми щеше значително да се опрости. Поклатих глава и въздъхнах. Мамка му.
— Не мога, Едуард.
— Не искаш — поправи ме той.
Кимнах:
— Не искам.
— Ако ти повярвам, Анита, това ще значи, че ми трябва името на Господаря. Ще значи, че ти си единственият човек, който знае кой е той… — Приятелската топлина изчезваше от лицето му като топящ се лед. Очите му бяха празни и безмилостни като зимно небе. У дома нямаше никой, на чийто здрав разум да се позова.
— Не искаш да си единственият човек, който знае името на Господаря, Анита!
Прав беше, не исках, но какво да кажа?
— Ако щеш го приеми, Едуард.
— Спести си много болка, Анита, кажи ми името.
Той ми вярваше. Мътните го взели! Сведох поглед и се втренчих в кафето си, за да не забележи триумфалния блясък в очите ми. Когато отново вдигнах поглед, вече се бях взела в ръце. Аз и Мерил Стрийп.
— Не се поддавам на заплахи, както знаеш.
Едуард кимна. Допи кафето си и постави чашата в средата на масата.
— Ще сторя това, което е нужно, за да изпълня задачата си.