— Никога не съм се съмнявала — казах.
Той хладнокръвно ме предупреждаваше, че ще ме измъчва до получаването на информация. Каза го почти със съжаление, но чувствата нямаше да го спрат. Едно от главните правила на Едуард е „Винаги довършвай започнатото“. Нямаше да допусне някаква си дреболия от рода на приятелството да съсипе идеалното му досие.
— Ти ми спаси живота, а аз спасих твоя — каза той. В случая обаче това нищо не значи. Наясно си, нали?
Кимнах:
— Да, знам.
— Добре… — Едуард се изправи. Аз също. Измерихме се с поглед. Той поклати глава. — Ще те намеря довечера и ще те питам отново!
— Не се оставям да ме тормозят, Едуард! — Най-сетне бях успяла да се ядосам малко. Той бе дошъл тук да моли за сведения, а сега ме заплашваше. Позволих на гнева ми да проличи. Нямах нужда от актьорско майсторство.
— Корава си, Анита, но не чак толкова! — Погледът на госта ми бе неутрален, но предпазлив — като на вълка, който веднъж бях видяла в Калифорния. Просто заобиколих едно дърво и ето ти го на срещу мен. Смразих се. Така и не бях разбрала какво значи „неутрален“, дотогава. На вълка изобщо не му пукаше дали ще ме нарани или не. Мой избор. Заплаши го и ще пръснат лайна чак до тавана. Дай му пространство да избяга и ще избяга. Но вълкът не го бе грижа; беше готов и за двата варианта. Аз бях онзи с пулса в гърлото, толкова стресната, че забравих да дишам. Затаих дъх и се почудих какво ли ще избере вълкът. Накрая побягна сред дърветата.
Тогава успях наново да си поема дъх и се върнах в лагера. Бях уплашена, стигаше ми да затворя клепачи и да видя светлосивите очи на вълка. Чудото да се взираш в едър хищник без решетки между вас. Беше прекрасно!
Сега се взирах в Едуард и знаех, че това също е прекрасно по свой собствен начин. Независимо дали разполагах със сведенията, които му трябваха или не, не бих му казала. Никой не ме тормозеше. Никой. Това беше едно от моите правила.
— Не искам да се налага да те убивам, Едуард!
Той се усмихна.
— Да ме убиеш, ти? — Присмиваше ми се.
— И още как! — заявих.
Смехът се изля в очите му, през устните, на лицето му, докато не остана да се взира в мен с неутралния си, хищен поглед.
Преглътнах и си спомних, че трябва да дишам бавно и леко. Той щеше да ме убие. Може би. А може би не.
— Господаря струва ли си някой от нас да умре? — попитах.
— Въпрос на принцип е — каза Едуард.
Кимнах:
— За мен също.
— Значи знаем какви са ни позициите.
— Аха.
Гостът ми тръгна към вратата. Последвах го и отключих, за да излезе. Той поспря на прага.
— Давам ти време до утре вечер, на здрачаване.
— Отговорът ми ще е същият.
— Знам — каза той.
Излезе, без дори да погледне назад. Проследих го как изчезва по стълбите. След това затворих вратата и заключих. Облегнах гръб на нея и се постарах да измисля как да изляза от блатото.
Ако споменех на Жан-Клод, той може би щеше да успее да убие Едуард, но пък аз не предавам хора на чудовищата. Независимо от причината. Можех да кажа на русия си гост за Жан-Клод. Нищо чудно той да успееше да убие Господаря, а аз — даже да му помогна.
Опитах се да си представя съвършеното тяло на вампира, накъсано от куршуми и покрито с кръв. Лицето му издухано от упор с карабина. Поклатих глава. Не можех да го сторя. Не знаех точно защо, но не можех да предам Жан-Клод на Едуард.
Не можех да предам нито един от двамата. Което ме оставяше затънала сред алигаторите. Май нищо ново, а?
11.
Стоях на брега под черните сенки на дърветата. В мрака се плискаше и тътнеше черно езеро. В небето висеше голяма сребърна луна. Лъчите й чертаеха странни рисунки по водата. Жан-Клод изникна от дълбините. Сребърни струи се стичаха по косата и ризата му. Късата му черна коса навита на стегнати къдри беше мокра. Бялата риза прилепваше по тялото му, очертавайки зърната, твърди на фона на плата. Той протегна ръка към мен.
Носех дълга, тъмна рокля. Беше тежка и висеше като гира. В полата имаше нещо, което я караше да стърчи от двете страни като малки деформирани топки. На раменете ми бе заметнато тежко наметало. Беше есен, а луната обещаваше жътва.
Жан-Клод каза:
— Ела при мен!
Пристъпих напред и нагазих във водата. Тя докосна полата и намокри наметалото. Смъкнах го и го оставих да потъне. Водата беше топла като във вана, топла като кръв. Вдигнах длан срещу лунната светлина и течността, която потече по нея, бе гъста и черна, и изобщо не представляваше вода.
Стоях на плиткото в рокля, каквато никога не бих си представила, на бряг, който не познавах, и се взирах в красивото чудовище, което напредваше към мен грациозно и покрито с кръв.