Съсредоточила се бях да събирам бедрата си без да карам тежестите да дрънчат. Ако изтракат означава, че не контролираш упражнението или че използваш твърде големи тежести. Аз работех с трийсет килограма. Не беше прекалено тежко.
Рони лежеше по корем и използваше „Извивка на крака“, като сгъваше прасци над гърба си и почти докосваше с пръсти задника си. Мускулите на прасците й се издуваха и се гърчеха под кожата. И двете не сме с тежко телосложение, но сме масивни. Представете си Линда Хамилтън в „Терминатор 2“.
Рони свърши преди мен и обиколи около уредите, докато ме чакаше. Оставих тежестите да се отпуснат с най-лекото възможно издрънчаване. Нормално е да изтракаш с тях, когато свършиш.
Излязохме от залата с уредите и се затичахме по овалната писта. Тя е оградена със стъклена стена, през която се вижда синият басейн. Един самотен тип правеше обиколки по плувни очила и черна гумена шапка. От другата страна имаше зала за тежести и студио за аеробика. Краят на пътеката бе обкръжен с огледала, така че винаги да се виждаш как тичаш срещу себе си. В лоши дни го правя, без да се съзерцавам, в добрите ми е забавно. Това е начин да се увериш, че крачката ти е равномерна и ръцете тласкат добре.
Докато тичахме, разказах на Рони за вампирската жертва. Което означаваше, че не се движим достатъчно бързо. Увеличих скорост и все още можех да говоря. Когато си свикнал да правиш осем километра на открито в сейнт-луиската жега, пружиниращата пътека във „Вик Тани“ просто не представлява особено предизвикателство. Направихме две обиколки и се върнахме при уредите.
— Как каза, че се казвал пострадалият? — Рони звучеше добре, не беше задъхана.
Увеличих скорост до истински бяг. Разговорите престанаха.
Втора серия упражнения: за горната половина на тялото. Отговорих на въпроса.
— Калвин Рупърт — споменах. Направих дванадесет изтегляния с 50 килограма. От всички уреди този ми е най-лесен. Странно, а?
— Кал Рупърт? — повтори приятелката ми.
— Така го наричали другарите му — съгласих се. Защо?
Тя поклати глава:
— Познавам един Кал Рупърт.
Гледах я и оставих тялото си да следва упражнението без мен. Бях затаила дъх — лошо за мен. Спомних си, че трябва да дишам и попитах:
— Разкажи ми.
— Когато задавах въпроси в „Хора срещу вампирите“ по време на онези вампирски убийства… Кал Рупърт им беше член.
— Опиши ми го.
— Рус, със сини или сиви очи, не твърде висок, добре сложен, привлекателен.
Сигурно имаше повече от един Кал Рупърт в Сейнт Луис, но каква е вероятността двама с това име и да си приличат?
— Ще накарам Долф да провери, но ако е бил член на ХСВ, това означава, че убийството му може да е било екзекуция.
— Какво имаш предвид?
— Някои хора от ХСВ смятат, че единственият добър вампир е мъртвият вампир… — мислех си за „Хората преди всичко“, групичката на господин Джереми Рубенс. Дали вече бяха убили някой вампир? Това имаше ли връзка?
— Трябва да знам дали Кал все още е член на ХСВ или се е присъединил към нова, по-радикална група, наречена „Хората преди всичко“.
— Хубаво звучи — каза Рони.
— Ще проучиш ли от мое име? Ако аз ида дотам да задавам въпроси, ще ме изгорят на клада.
— Винаги се радвам да помагам на най-добрата си приятелка и на полицията едновременно. Частният детектив никога не знае кога може да се окаже полезно полицията да ти е длъжник.
— Така си е — съгласих се.
Този път се наложи аз да чакам Рони. На машините за краката тя беше по-бърза. Торсът обаче е моята област.
— Ще се обадя на Долф веднага щом приключим тук.
Може би има мотив? Дяволско съвпадение ще е, ако не е така.
Пак се затичахме по пътеката и Рони смени темата:
— Така, реши ли какво ще облечеш на хелоуинското парти на Кетрин?
Погледнах я изумено и за малко да се препъна.
— Мамка му — изръмжах.
— Очевидно го казваш в смисъл, че си забравила за купона. Цупеше се по този повод само преди два дни!
— Бях малко заета, ясно? — изсумтях.
Но не беше „ясно“. Кетрин Мейсън-Джилет беше една от най-добрите ми приятелки. Бях носила розова абитуриентска рокля с буфан ръкави на сватбата й. Страхотно унижение. На всички ни бяха казали голямата лъжа за шаферските дрешки. Можехме да отрежем роклите късо и да ги носим и в нормалния живот. Да бе, как не. Или пък да я надяна на следващото официално събитие, на което ме поканят. И на колко такива ходи човек, след като завърши колежа? Николко. Или поне николко, на които бих облякла доброволно розова рокля с буфан ръкави и бухнала пола, изхвърлена от гримьорната на „Отнесени от вихъра“.