— За нещастие, да.
Ричард въздъхна.
— Отказваш ли се?
— Не, но ще ми дължиш две срещи, задето се унижавам пред непознати.
Ухилих се и се зарадвах, че не може да ме види. Просто бях прекалено доволна.
— Става.
— Какъв костюм ще носиш? — поинтересува се той.
— Още не съм си намерила. Казах ти, че забравих за партито — сериозно говорех.
— Хммм… — промърмори Ричард. — Според мен подборът на костюм подсказва много за човека, нали?
— Броени дни преди Хелоуин ще имаме късмет да намерим каквото и да е с подходящ размер.
Той се засмя:
— Може да имам коз в ръкава!
— Какво?
Пак смях в слушалката:
— Не се дръж толкова дяволски подозрително! Имам приятел, който е специалист по Гражданската война. Заедно със съпругата си правят възстановки.
— Имаш предвид като преобличане?
— Да.
— Ще имат ли подходящи костюми?
— Ти какъв размер носиш?
Това беше твърде личен въпрос за човек, който дори не ме е целувал.
— Седми — казах.
— Бих предположил, че е по-малък!
— Твърде гърдеста съм за шести, а не правят шест и половина.
— Гърдеста — олеле!
— Стига де.
— Извинявай, не можах да устоя! — призна Ричард.
Пейджърът ми се включи.
— По дяволите.
— Какъв е този звук?
— Пейджърът — казах. Натиснах бутона и се изписа номерът — полицията. — Ще трябва да отговоря. Може ли да ти звънна след пет минути, Ричард?
— Ще чакам със затаен дъх.
— Мръщя се, от мен да знаеш.
— Благодаря, че ми каза. Ще чакам до телефона. Звънни ми, щом свършиш с (подсмрък) работата.
— Стига вече, Ричард!
— Какво съм направил?
— Чао, Ричард, ще се чуем след малко!
— Ще чакам! — обеща той.
— Чао, Ричард! — затворих, преди да е успял да ми извърти още някоя шегичка в стил „горкият аз“. Наистина тъжната част беше, че го смятах за сладко. Задавете ме с лъжица.
Звъннах на Долф.
— Анита?
— Аха.
— Имаме още една вампирска жертва. Изглежда досущ като първата, само дето е жена.
— По дяволите… — казах тихо.
— Аха, ние сме туканка в ДеСото.
— Това е по-далеч на юг и от Арнълд! — въздъхнах.
— Е, и?
— Нищо, просто ми обясни къде е.
Той ми даде координатите.
— Ще ми отнеме поне час да стигна дотам — прецених.
— Вкоченякът не се е разбързал заникъде, нито пък ние… — Сержантът ми прозвуча обезкуражаващо.
— Карай по-весело, Долф, може би намерих нещо полезно.
— Кажи!
— Вероника Симс разпозна името на Кал Рупърт. Описанието съвпада.
— Каква работа си имала с частен детектив? — Долф ми се стори подозрителен.
— Тя ми е партньор във фитнеса, а и на твое място щях да съм й по-благодарна, след като ни дава първата улика.
— Аха, аха. Ура за частния сектор! Сега казвай.
— Един Кал Рупърт е бил член на ХСВ преди около два месеца. Описанието съвпада.
— Убийства за отмъщение? — попита полицаят.
— Може би.
— Половината от надеждите ми се градят на мотив. Поне да имаме откъде да започнем… — Той издаде нещо средно между смях и изсумтяване. — Ще кажа на Зербровски, че си намерила улика. Ще му хареса.
— Ний всички диктрейсита, борци с престъпността, говорим полицейски жаргон! — заявих аз.
— Полицейски жаргон ли? — долавях усмивката чак по телефона. — Ако намериш още улики, обади се.
— Добре, прието, сержант!
— Сарказма — в буркана! — нареди той.
— Ама моля ти се, винаги използвам пресен сарказъм и никога — от буркани!
Долф простена.
— Просто си домъкни задника насам, за да можем да си идем вкъщи! — и телефонът замълча.
Затворих.
Ричард Зийман вдигна на второто позвъняване.
— Ало.
— Анита е.
— Какво става?
— Съобщение от полицията. Нуждаят се от помощта ми.
— Свръхестествено престъпление? — попита той.
— Аха.
— Опасно ли е?
— За човека, който е бил убит — определено.
— Знаеш, че нямах това предвид — заяви Ричард.
— Такава ми е работата, Ричард. Ако не можеш да го понесеш, може би е по-добре изобщо да не се срещаме!
— Хей, не се засягай! Просто исках да знам дали ще бъдеш в опасност лично ти! — каза го умолително.
— Добре. Трябва да тръгвам.
— Ами костюмите? Искаш ли да се обадя на приятеля ми?
— Определено.
— Ще ми се довериш да ти избера костюм? — попита Ричард.
Замислих се в течение на няколко удара на сърцето. Дали му се доверявах в избора на костюм за мен? Не. А имах ли време сама да си търся? Вероятно не.
— Че защо не? — казах. — На харизан кон зъбите му не се броят!
— Ще преживеем партито и другата седмица отиваме да пълзим из пещера!
— Направо нямам търпение — заявих.
Ричард се засмя: