— Аз също.
— Трябва да тръгвам, Ричард!
— Ще донеса костюмите в апартамента ти за оглед. Ще ми трябва адресът.
Дадох му го.
— Надявам се, че ще харесаш твоя костюм!
— Аз също. Ще поговорим после! — затворих слушалката на телефона и се втренчих в него.
Прекалено лесно беше. Прекалено гладко. Той сигурно щеше да избере ужасен костюм за мен. И двамата щяхме да си прекараме зле и да попаднем в капана на втора среща помежду ни. Уф, гадост!
Рони ми връчи кутия плодов сок и отпи от своята. Беше избрала за себе си боровинка, а за мен — червен грейпфрут. Не понасям боровинки.
— Е, какво каза сладуркото?
— Моля ти се, не го наричай така! — казах.
Тя сви рамене.
— Съжалявам, просто ми се изплъзна… — поне си даде труда да се престори на притеснена.
— Прощавам ти, но само този път!
Рони се ухили и осъзнах, че изобщо не е смутена. Но достатъчно често й натривах носа за нейните срещи. А играта има смисъл, ако рундовете са взаимни. Разплатата е гадна работа.
Слънцето залязваше в езеро от пурпур като прясна, кървяща рана. Пурпурните облаци се трупаха на западния хоризонт. Вятърът беше силен и ухаеше на дъжд.
„Ръфо лейн“ се оказа тесен чакълест път. Беше широк колкото да се разминат две коли. Червеникавият чакъл скърцаше под краката. Вятърът люлееше високите, сухи бурени в канавката. Пътят изчезваше над склона на някакъв хълм. Полицейски коли — служебни и „под прикритие“ — бяха подредени отстрани на банкета, докъдето поглед стига. Пътят изчезваше над склона на хълм. В Джеферсън Каунти има много хълмове.
Вече се бях издокарала в чист гащеризон, черни найки и хирургически ръкавици, когато се задейства пейджърът ми. Наложи се да изровя ципа и да извадя проклетото нещо на бял свят. Не се налагаше да проверявам номера. Знаех, че е Бърт. Оставаше само половин час до пълен мрак. Шефът ми сигурно се чудеше къде съм и защо не съм на работа. Аз пък се чудех дали Бърт наистина ще ме уволни. Вгледах се в трупа и не бях сигурна дали наистина ми пука.
14.
Жената беше свита настрани, прикрила с длани голите си гърди, сякаш държеше на целомъдрието си дори в смъртта. Насилствената смърт е крайна форма на нарушение на личния живот. Щяха да я снимат, да я запишат с камера, да я премерят, да я разпорят, да я зашият… Нито една нейна част — отвън и отвътре — нямаше да бъде оставена недокосната. Колко неправилно! Би трябвало да можем да метнем едно одеяло отгоре й и да я оставим да почива в мир, но това не би помогнало да предотвратим следващото убийство. А щеше да има още, вторият труп бе чудесно доказателство.
Погледнах към полицаите и екипа на линейката те чакаха да отнесат тялото. Като изключим трупа, аз бях единствената жена. По принцип е така — но тази нощ, по неизвестна причина, това ме притесняваше. Дългата до кръста коса на жертвата бе разпиляна сред плевелите и приличаше на светъл водопад. Още една блондинка. Съвпадение, може би? Или не? Двама бяха твърде малко за обобщения. Ако и третата жертва се окажеше руса, тогава щяхме да си имаме и следа.
Ако всички жертви са бели, руси и членове на „Хора срещу вампирите“, щяхме да разполагаме с мотив. Мотивите помагат да се разгадае престъплението. Много се надявах на нещо такова.
Стиснах тънкото фенерче в уста и премерих следите от ухапвания. Този път нямаше по китките. Вместо това забелязах протривания от въже. Бяха я вързали, може би я бяха закачили за тавана, като разполовено теле. Няма такова нещо като добър вампир, щом се храни с хора. Никога не вярвайте, че вампирът просто ще си вземе мъничко. Че няма да боли. Все едно да повярвате, че гаджето ви ще дойде навреме. Просто се доверете. Аха, да бе.
От двете страни на шията имаше спретнати ранички. От лявата гърда липсваше парченце месо, сякаш нещо си бе отхапало от жената точно над сърцето. Сгъвката на дясната ръка бе грубо разкъсана. Ставата блестеше оголена под лъча на фенерчето. Розови сухожилия се напъваха да задържат ръката на място.
Последният сериен убиец, по чийто случай бях работех, разкъсваше жертвите на парчета. Бях вървяла по килим така пропит с кръв, че джвакаше под краката ми. Бях държала в ръка парче от вътрешности, търсейки някакви улики. Това беше новото най-лошо нещо виждано някога.
Взирах се в мъртвата жена и се радвах, че не е разкъсана на парчета. И то не защото смятах, че смъртта й е била по-лека, макар да се надявах на това. Не беше и защото имам повече улики. Просто не исках да виждам повече заклани хора. Бях си изпълнила бройката за годината.
Изискват се определени умения, за да държиш фенерче с уста и да мериш рани, без да олигавиш всичко. Справих се. Тайната е да посмукваш крайчеца на фенерчето от време на време.