Тънкият лъч премина на бедрата. Исках да видя дали има рани по слабините — като при мъжа. Исках да се уверя, че това е дело на същите убийци. Щеше да е страхотно съвпадение, ако разполагахме с две отделни глутници вампири, но не беше невъзможно. Трябваше да съм колкото се може по-сигурна, че имаме само една група побъркани. Една бе предостатъчна — две минаваха в областта на кошмара. Бог не би бил толкова жесток, нали, но за всеки случай… Исках да проверя има ли ухапване в слабините. По ръцете на мъжа нямаше следи от връзване. Или вампирите ставаха по-организирани, или това беше друга група.
Ръцете на блондинката бяха като залепнали за гърдите от rigor mortis. Нищо друго, освен брадва, не би могло да помръдне и краката й, не и докато последното вцепеняване не отмине, което щеше да стане след около четиридесет и осем часа. Не можех да чакам два дни, но не исках и да насичам тялото на парчета.
Клекнах на четири крака пред трупа. Извиних се за това, което се канех да сторя, но не се сещах за по-добър начин.
Тънкият лъч на фенерчето затрепери над бедрата на жертвата като малко прожекторче. Докоснах линията, разделяща краката и пъхнах пръсти навътре, опитвайки се да напипам има ли рана там.
Сигурно съм изглеждала така, сякаш опипвам трупа със сексуални намерения, но не се сещах за по-достоен начин да направя проверката. Погледнах нагоре, опитвайки се да не обръщам внимание на студената гуменост на кожата. Слънцето представляваше само ивица пурпур на хоризонта — досущ гаснеща жарава. Същинският мрак се плъзгаше по небето като мастилена вълна. И краката на жената помръднаха под пръстите ми.
Подскочих. За малко да глътна фенерчето. Аз нервна? Плътта на жената беше мека. Преди малко не беше. Устните й бяха полуразтворени. Не бяха ли затворени преди миг?
Това беше чиста лудост. Дори ако беше вампир, не би се вдигнала до третата нощ след смъртта. А и бе умряла след множество ухапвания в масов вампирски пир. Бе мъртва, просто мъртва…
Кожата й сияеше бяла в мрака. Небето бе черно. Ако луната бе изгряла сред тези черно-пурпурни облаци, то аз не я виждах. При все това кожата на жертвата сияеше като докосната от лунна светлина. Не точно сияеше, но нещо подобно. Косата й блестеше като паяжина, разпростряна в тревата. Преди миг бе просто мъртва; сега бе… красива.
Долф се надвеси над мен. С ръста си над два метра успяваше да надвисне и когато съм изправена, а както бях коленичила, ми се стори като гигант. Изправих се, свалих хирургическата ръкавица и извадих фенерчето от устата си. Никога не докосвай нещо, което има шанс да пъхнеш в уста, след като си пипал отворените рани на непознат. СПИН, нали се сещате? Пъхнах фенерчето в нагръдния джоб на гащеризона. Свалих и другата ръкавица и натъпках и двете в страничния джоб.
— Е? — попита Долф.
— Да ти изглежда по-различна? — попитах аз.
Той се намръщи.
— Какво?
— Трупът — по-различен ли ти изглежда?
Той се втренчи в бледото тяло.
— Сега, като го спомена… изглежда ми заспала. Поклати глава. — Ще трябва да викнем линейка и лекар да я обяви за мъртва.
— Тя не диша.
— Искаш ли фактът, че не дишаш, да бъде единственият критерий?
Замислих се за миг.
— Не, май, че не.
Долф порови в тефтерчето си.
— Ти каза, че човек, починал от многобройни вампирски ухапвания, не може да се върне от мъртвите като вампир… — четеше ми моите собствени думи. Бяха ме хванали на местопрестъплението.
— Това важи за повечето случаи.
Сержантът се загледа в жената.
— Не и за тази, обаче?
— За нещастие, не — въздъхнах.
— Я ми го обясни, Анита! — Не ми прозвуча много доволно.
Не го винях.
— Понякога дори едно ухапване може да накара трупа да се вдигне като вампир. Само съм чела за това в няколко статии. Много могъщ вампир повелител понякога е способен да заразява всички трупове, които докосне.
— Къде си чела тези статии?
— Във „Вампирски тримесечник“.
— Не го бях чувал — призна Долф.
Свих рамене.
— Имам диплома по свръхестествена биология; сигурно съм в нечий списък за такива издания… — хрумна ми една извънредно неприятна мисъл. — Долф?
— Аха.
— Мъжът, първият труп, това му е третата нощ.
— Той не светеше в тъмното — отвърна Долф.
— И трупът на жената не изглеждаше зле, докато не се стъмни напълно.
— Смяташ, че мъжът ще се вдигне? — попита полицаят.
Кимнах.
— Мамка му — изруга ченгето.
— Именно — съгласих се аз.
Той поклати глава.
— Чакай малко! Значи все още може да ни каже кой го е убил?
— Няма да се върне като обикновен вампир — уточних. — Умрял е от множество ухапвания, Долф. Ще се върне no-скоро като животно, отколкото като човек.