— Съжалявам — извиних се.
Долф ми се намръщи.
— Казах, че се извинявам!
— Не дразни новобранците — намеси се Зербровски. — Обзалагам се, че това му е първият вампир!
Чернокожият издаде размазан звук, съчетание от смях и изсумтяване.
— Първият му ден, по-точно.
— Исусе! — промърморих. — Може ли да остане отвън при колата?
— Ще се справя — заяви русият.
— Не, че няма да се справиш — уточних, — но няма ли някакъв профсъюзен закон срещу вампирите през първия работен ден?
— Ще го понеса! — опъна се младежът.
Поклатих глава. Първият му шибан ден. Би следвало да регулира движението някъде, а не да си играе на криеница с ходещи трупове.
— Ще го имам предвид — каза Долф. — Анита, отдясно! — и посочи с два пръста чернокожия и русия. Вие двамата — от лявата ми страна… — и махна на другите двама униформени. — Зад госпожица Блейк. Зербровски, ти си в тила.
— Е, леле, супер, сержант! — промърмори колегата му.
Почти го пропуснах покрай ушите си, но не се сдържах.
— Аз съм единствената със сребърни муниции. Следва да съм отпред.
— Ти си цивилна, Анита! — отвърна Долф.
— Цивилна съм от години и добре го знам.
Той ме погледна изпитателно и кимна.
— Добре, тръгвай, но ако те убият, ще ми вземат нашивките!
Ухилих се:
— Ще гледам да не го забравям!
Излязох отпред, малко пред другите. Те образуваха неравен кръг зад мен, Зербровски вдигна палец. Ухилих се. Долф ми кимна съвсем лекичко. Време беше да влизаме вътре. Време беше да приклещим звяра.
17.
Стените бяха боядисани в две разцветки на зеленото. Отдолу — тъмно каки; отгоре — отровнозелено. Казионно зелено — чаровно колкото болен зъб. По стените бяха налепени огромни тръби за паропровод, по-високи от главата ми. И те също бяха боядисани в зелено. Стесняваха коридора до тясна пътечка.
Тръбите с електрически кабели представляваха по-тънка версия на паропроводите. Трудничко се вкарва ток в сграда, която по принцип не е била проектирана за електрифициране.
Стените бяха грапави, понеже са били боядисвани многократно, без първоначално да се остърже старата боя. Ако се закопаеш в тях, ще излизат пласт след пласт различни бои, като слоеве в археологически изкоп. Всеки цвят ще си има собствена история и собствени спомени за болката…
Беше все едно сме в трюма на огромен кораб. Само дето вместо рев на двигатели около нас пулсираше почти съвършена тишина. Има някои места, в които тишината виси на гъсти пластове. Сейнтлуиската градска болница е тъкмо такова място.
Ако бях суеверна — каквато не съм — щях да кажа, че болницата е идеално място за призраци. Има различни видове призраци. Обикновените са духовете на мъртвите, останали тук вместо да идат в Рая или в Ада. Теолозите от векове спорят какво означава съществуването на призраците за Бог и църквата. Аз лично не смятам, че Господ много се вълнува от тях, но това не се отнася за Църквата.
На това място бяха умрели толкова хора, че буквално трябваше да гъмжи от истински призраци, но аз лично не бях виждала нито един. Докато призракът не увие студените си ръце около мен, предпочитам да не вярвам в него.
Но има и друг вид призраци. Психични отпечатъци, силни емоции, просмукани в стените и подовете на сградата. Тя е като емоционален диктофон. Понякога има видеообрази, понякога само звук, понякога просто тръпка по гърба ти, когато минеш над някое място…
Старата болница бе пълна с подобни места. Лично аз нито бях виждала, нито съм чувала нещо, но минавайки по коридора човек осъзнаваше, че тук някъде съвсем наблизо — има нещо. Нещо, което чака точно извън обхвата на зрението и слуха, тъкмо на една ръка разстояние… Тази вечер това нещо вероятно бе вампир.
Единственият звук бе стърженето на подметки и шумоленето на плат — нашето движение. Не се чуваше нищо друго. Когато е наистина тихо, започваш да чуваш разни неща — ако ще и бученето на собствената ти кръв, пулсираща в ушите.
Първият ъгъл надвисна пред мен. Аз бях първа. Бях се писала доброволка. Трябваше да завия зад ъгъла. Каквото ида се намираше там отвъд, бе изцяло мое. Мразя, когато играя ролята на герой.
Приклекнах на едно коляно, стиснах пистолета с две ръце и го насочих нагоре. Не е особено полезно да пъхаш първо пистолета си зад ъгъла. Не мога да стрелям по онова, което не виждам. Има един куп начини да се минава зад ъгли, чиято отсрещна страна не виждаш, и нито един не е глупакоустойчив. В повечето случаи от значение е дали повече се боиш да не те застрелят или да не те сграбчат. Тъй като ставаше дума за вампир, повече се притеснявах да не ме сграбчат и да не ми разкъсат гърлото.