Притиснах дясното си рамо към стената, поех си дълбоко дъх и се хвърлих напред. Не се претърколих красиво през рамо. По-скоро се метнах на левия си хълбок, стиснала пистолета с две ръце право пред мен. Вярвайте ми, това е най-бързият начин да успееш да се прицелиш зад ъгъла. Не е задължително вярно, ако се очаква чудовищата да стрелят в отговор, но…
Лежах в коридора, с тътнещ в ушите пулс. Добрата новина беше, че нямаше вампир. Лошата беше, че имаше труп.
Клекнах на едно коляно, все още оглеждайки сумрачния коридор за следи от движение. Понякога при вампирите не виждаш нищо, дори и не ги чуваш, но ги усещаш — тънките косъмчета отзад на врата ти настръхват. Тялото ти реагира на ритми, по-стари от мисълта.
Всъщност размисълът наместо действие би могъл да те убие.
— Чисто е — казах.
Все още коленичех на средата на коридора с пистолет, готов за стрелба.
— Да не си се въргаляла по пода? — попита Долф. Погледнах го, след това пак се обърнах към коридора. Там нямаше нищо. Беше си наред. Наистина.
Трупът носеше светлосиня униформа. Златно-черна емблема на ръкава подсказваше „Охрана“. Косата на човека беше бяла. Тежки челюсти, дебел нос и мигли като сива дантела на фона на бледите бузи. Гърлото му представляваше накълцана каша. Гръбнакът блестеше влажно на светлината на неоновите лампи. Кръвта бе оплискала зелените стени като в зловеща коледна картичка.
Мъжът държеше пистолет в дясната си ръка. Облегнах гръб на стената отляво и огледах коридора в двете посоки дотам, където ъглите ми отрязваха видимостта. Нека полицаите разследват трупа. Моята работа тази вечер беше да ги опазя всички живи.
Долф се присви до тялото. Наведе се напред и направи нещо като лицева опора, за да доближи лице до пистолета.
— С него е стреляно — каза.
— Не надушвам барут около тялото — отвърнах. Не погледнах към Долф, докато го казвах. Бях твърде заета да следя коридора за движение.
— С пистолета е стреляно — повтори той. Гласът му прозвуча хрипкаво и задавено.
Погледнах към него. Раменете му бяха сковани, а тялото — сгърчено като от болка.
— Познаваш го, така ли? — попитах.
Долф кимна:
— Джими Дугън. Беше ми партньор за няколко месеца, когато бях по-млад от теб самата сега. Пенсионира се и не успя да се справи с едната пенсия, така че се хвана на работа тук… — той поклати глава. — Мамка му!
Какво можех да кажа? „Съжалявам“ не ставаше. „Адски съжалявам“ беше малко по-добре, но пак не стигаше. Нищо, за което се сещах, не ми се стори адекватно. Нищо, което можех да направя, нямаше да подобри положението. Така че си стоях в окъпания с кръв коридор и нито направих, нито казах нещо.
Зербровски коленичи до Долф. Сложи ръка на рамото му. Сержантът вдигна глава. В очите му имаше следа от някаква силна емоция — гняв, болка, тъга. Всичко това и нищо конкретно. Втренчих се в мъртвеца, все още стиснал здраво пистолета и се напънах да измисля нещо умно.
— Дали дават на охраната сребърни муниции?
Долф ме погледна. Вече не можех да сбъркам — гняв.
— Защо?
— Ами, би следвало охранителите да имат сребърни куршуми. Един от вас да го вземе и ще имаме два пистолета със сребро в тях.
Сержантът просто се взираше в пистолета.
— Зербровски!
Колегата му взе оръжието нежно, сякаш се боеше да не събуди мъртвеца. Но тази вампирска жертва нямаше да се надигне. Главата му се килна настрани, мускулите и сухожилията бяха скъсани. Изглеждаше така, сякаш някой е изгребал месото и кожата около гръбнака с огромна лъжица.
Зербровски провери барабана.
— Сребро — прибра го в револвера и се изправи, стиснал новото оръжие с дясната си ръка. Пушката висеше хлабаво в лявата.
— Допълнителни муниции? — подсказах аз.
Зербровски понечи да коленичи, но Долф поклати глава. Той лично претърси мъртвеца. Когато приключи, ръцете му бяха покрити с кръв. Опита се да ги избърше с бяла кърпичка, но кръвта бе попила в гънките по дланите и се събираше под ноктите му. Само сапун и четка можеха да я махнат.
Каза тихо:
— Съжалявам, Джими!
Все още не бе заплакал. Аз бих си поплакала. Но пък жените имат повече химикали в слъзните канали, което прави плача по-лесен, отколкото при мъжете. Честно.
— Няма допълнителни муниции. Предполагам, че петте куршума на Джими са стигали за тъпата работа в охраната… — все още говореше с гняв. Гневът е по добър от сълзите. Ако човек успее да го овладее.
Продължих да оглеждам коридора, но погледът ми все се връщаше на мъртвеца. Беше мъртъв, защото не си бях свършила работата. Ако не бях казала на шофьорите на линейката, че трупът е безопасен, щяха да са го прибрали в тъмницата и Джими Дугън нямаше да умре.