Мразя, когато такива неща се случват по моя вина.
— Хайде! — каза Долф.
Поех напред. Ето го следващият ъгъл. Повторих отново номера с колениченето и претъркулването. Лежах на хълбок, с насочен с две ръце пистолет. Нищо не помръдваше в дългия зелен коридор. На пода имаше проснат труп, първо видях долната част от тялото. Крака в светлосиньо, просмукани с кръв панталони. Глава с дълга кафява коса, вързана на опашка, се търкаляше от едната страна на тялото като забравена буца месо.
Изправих се, все още въртейки пистолета в търсене на нещо, в което да се прицеля. Нищо не помръдваше, като изключим все още капещата от стените кръв. Тя се стичаше бавно като дъжд в края на деня — сгъстяваше се и се съсирваше още докато капеше.
— Исусе! — не бях сигурна кой от униформените го е казал, но се съгласявах с него напълно.
Торсът бе разкъсан, сякаш вампирът е бръкнал с две ръце в гърдите на жената и е дръпнал. Гръбнакът й бе разчупен като сглобяема играчка. Късчета плът, кръв и кост обсипваха коридора като зловещи цветни венчелистчета.
Усещах киселината в гърлото си. Дишах през устата си — дълбоко и равно. Грешка. Въздухът имаше вкус на кръв — гъста, топла и едва осезаемо солена. Долавяше се и кисел дъх, предизвикан от разкъсаните черва и стомах. Прясната смърт мирише на смес между кланица и тоалетна. Лайна и кръв — ето на това ухае смъртта.
Зербровски оглеждаше коридора, стиснал взетия назаем пистолет в ръка. Имаше четири патрона. Аз разполагах с тринадесет, плюс резервния пълнител в чантичката на кръста ми. Къде ли беше пистолетът на втората охранителка?
— Къде е пистолетът й? — попитах. Зербровски ме стрелна с поглед, обърна се към трупа и пак продължи да оглежда коридора.
— Не го виждам.
Никога не съм срещала вампир, който да ползва огнестрелно оръжие, но за всяко нещо си има първи път.
— Долф, къде е пистолетът на момичето?
Сержантът коленичи в кръвта и се опита да претърси тялото. Размести кървавата плът и парчета плат наоколо, все едно ги разбърква с лъжица. Навремето от подобна гледка щеше да ми се догади, но вече не ставаше така. Лош знак ли беше, че не повръщам вече върху труповете? Вероятно.
— Разпръснете се, търсете пистолета — нареди Долф.
Четиримата униформени се разделиха и се захванаха за работа. Русият бе пребледнял и конвулсивно преглъщаше, но се справяше. Точка за него. Всъщност високият с изпъкналата адамова ябълка се предаде първи. Подхлъзна се на парченце месо, така че седна по задник в локва съсирена кръв. Изпълзя на четири крака и повърна до стената.
Дишах бързо и плитко. Кръвта и клането не стигаха, но звукът на друг повръщащ събрат като нищо щеше да свърши работа.
Притиснах рамене към стената и пристъпих към следващия ъгъл. Нямаше да повръщам! Нямаше да повръщам. О, Господи, моля те, не допускай да повърна! Някога опитвали ли сте се да се целите с пистолет, докато си изповръщате червата? Практически е невъзможно. Човек остава безпомощен, докато не приключи. След като видях охраната, предпочитах да не съм безпомощна.
Русото ченге се облягаше на стената. Лицето му лъщеше от студена пот. Погледна ме и можах да го прочета в очите му.
— Недей! — прошепнах. — Моля те, недей!
Новобранецът падна на колене и това бе последната капка. Разделих се с всичко, което бях яла този ден. Поне не повърнах върху трупа. Навремето направих точно това и Зербровски така и не ме оставя да го забравя. В конкретния случай оплакването беше, че съм повредила улика.
Ако бях вампир, щях да нападна, докато половината ни група си изповръщаше червата. Но зад ъгъла не потрепна нищо. Нищо не изникна с писъци от мрака. Какви сме късметлии!
— Ако сте свършили всички — каза Долф, — трябва да намерим пистолета й и онова, което я е убило!
Обърсах си устата с ръкава на гащеризона. Потях се, но нямах време да го свалям. Черните ми маратонки се отлепваха от пода с тихо поскърцване. По подметките на обувките ми имаше кръв. Може би гащеризонът не беше толкова лоша идея.
Какво исках в момента? Студена кърпа. Какво получих? Възможност да продължа по зеления коридор, оставяйки малки окървавени стъпки подире си. Оглеждах пода и ето ги на — кървави стъпки водеха встрани от тялото, идваха по коридора откъм първия пазач.
— Долф?
— Виждам ги — отвърна той.
Неясните отпечатъци от стъпки минаваха през клането и се отдалечаваха към ъгъла, далеч от нас. Далеч това звучеше добре, но аз бях наясно с истината. Бяхме тук, за да станат нещата истински и лични. Дявол го взел.
Долф коленичи до най-голямото парче от тялото.
— Анита?