Отидох до него, избягвайки кървавите следи. Никога не стъпвай по улики. Полицията не обича.
Сержантът посочи към едно почерняло парче плат. Коленичих внимателно, доволна, че не съм си свалила гащеризона. Можех да коленича в колкото кръв си искам, без да си оцапам дрехите. Винаги готова — като добър бойскаут.
Ризата на жената бе овъглена и почерняла. Долф докосна плата с върха на молива си. Тъканта се разпадна на дебели пластове, пукайки се като сух хляб. Долф побутна дупката в един от слоевете. Тя се доразчупи. Бликна пепел и откъм тялото се разнесе остър мирис на киселина.
— Какво, по дяволите, й се е случило? — попита Долф.
Преглътнах, все още усещайки вкуса на повръщано в гърлото си. Не ми допадаше.
— Това не е плат.
— Ами какво е?
— Плът.
Долф само ме погледна. Държеше молива така, сякаш можеше да се счупи.
— Сериозно ли говориш?
— Трета степен изгаряния.
— Предизвикани от какво?
— Може ли да взема назаем молива ти? — попитах. Той ми го връчи безмълвно.
Порових в останките от гръдния кош. Плътта бе толкова зле изгорена, че ризата се бе претопила в нея. Разбутах пластовете, дълбаейки все по-навътре с молива. Тялото бе ужасно леко и хрупкаво като печена пилешка кожичка. Когато бях пъхнала молива до половината в изгорялата плът, докоснах нещо твърдо. Използвах върха, за да го повдигна нагоре. Когато почти стигна до повърхността, пъхнах пръсти в дупката и измъкнах от изгорялата плът буца стопен метал.
— Какво е? — попита Долф.
— Останките от кръста й.
— Не! — възкликна той.
Буцата стопено сребро блестеше през черната пепел.
— Това е бил кръстът й, Долф! Стопил се е в гръдния кош и е запалил дрехата й. Не разбирам само защо вампирът е продължил да поддържа допира до горящия метал. Би трябвало да е изгорен почти колкото нея, но не се е спрял.
— Обясни ми! — каза сержантът.
— Анималистичните вампири са като наркомани на фенциклидин. Не чувстват болка. Мисля, че вампирът я е притискал към гърдите си, кръстът го е докоснал, избухнал е в пламъци и звярът е останал долепен до нея, продължавайки да я разкъсва, докато са горели. За разлика от среща с нормален вампир, който би я оставил на мира…
— Значи кръстовете няма да го спрат — уточни Долф.
Втренчих се в буцата метал.
— Явно не.
Четиримата униформени претърсваха сумрачния коридор с малко панически движения. Не бяха сключвали сделка кръстовете да не действат. Нито пък аз. Фактът, че анималистичните вампири не усещат болка представляваше забележка под линия в една от статиите. Авторът не посочваше това да означава, че кръстовете не те защитават. Ако преживеех случката, щях да напиша малка статия за „Вампирски тримесечник“. Кръстове, топящи се в плътта, уха!
Долф се изправи.
— Дръжте се заедно, хора!
— Кръстовете не действат — каза единият униформен. — Трябва да се върнем и да изчакаме специалния отряд.
Сержантът се обърна към него:
— Върни се, ако желаеш… — погледна към мъртвата охранителка. — Задачата е само за доброволци. Останалите се връщайте навън и чакайте специалния отряд.
Високият кимна и побутна партньора си по рамото. Партньорът му преглътна с усилие, стрелкайки с поглед първо Долф, после препечения гръден кош на охранителката. Остави другото ченге да го отмъкне назад по коридора. Обратно към безопасността и здравия разум. Нямаше ли да е прекрасно всички да се изтеглим? Но не можехме да допуснем подобна твар да избяга. Дори и да нямах заповед за екзекуция, налагаше се да го убием, но не биваше да допуснем да се измъкне навън.
— Ами ти и новобранецът? — обърна се Долф към чернокожия.
— Никога не съм бягал от чудовищата. Той е свободен да се оттегли с другите.
Русият поклати глава, стискаше пистолета си толкова силно, че пръстите му бяха побелели от усилието.
— Оставам!
Чернокожият му се усмихна по начин, значещ много повече от думите. Момчето бе направило мъжки избор. Или по-скоро избор на възрастен? Все едно, той влизаше в битка.
— Остава ни още един ъгъл и би трябвало да видим подземната стая — казах.
Долф погледна към въпросния ъгъл. Погледите ни се срещнаха и аз свих рамене. Не знаех какво ни очаква отвъд. Вампирът правеше неща, които бях смятала за невъзможни. Правилата се бяха променили — и то не в наша полза.
Поколебах се до стената, най-далеч от самия ъгъл. Притиснах гръб в нея и полека се плъзнах по-напред, зад ъгъла. Надничах към къс, прав коридор. На средата на пода лежеше пистолет. Този на охранителката? Вероятно. На стената отляво следваше да има голяма стоманена врата с висящи по нея кръстове. Стоманата бе избухнала навън в изкривена сребърна маса. Значи в крайна сметка бяха прибрали тялото в подземното хранилище. Не аз бях убила охранителите. По идея е следвало да бъдат в безопасност. Нищо не помръдваше. В хранилището не светеше. Пълна тъмница. Ако там вътре ни чакаше вампир, не го виждах. Разбира се, не бях и особено близо все пак. Близостта не ми изглеждаше добра идея.