— Чисто е поне докъдето мога да видя — обявих.
— Не ми звучиш убедено — каза Долф.
— Не съм — отвърнах. — Надникни зад ъгъла към останките от хранилището.
Той не надникна, а спокойно погледна и подсвирна тихичко. Зербровски възкликна:
— И-исусе.
Кимнах:
— Аха…
— Там ли е? — поинтересува се Долф.
— Така ми се струва.
— Ти си нашият експерт. Защо не ми звучиш особено уверено?
— Ако ме беше попитал дали един вампир може да си проправи път през метър и половина стоманена сплав със сребро, цялата окичена с кръстове, бих ти се изсмяла в лицето… — взирах се в тъмната дупка. — Но ето ти на…
— Това означава ли, че си толкова объркана, колкото и ние? — попита Зербровски.
— Ахъм.
— Тогава сме затънали в лайна… — констатира той. За нещастие, бях съгласна с него.
18.
Хранилището тъмнееше срещу нас. Тъмно като в рог, с луд вампир, който ни причакваше вътре… просто идеално. Да-а, бе!
— Аз ще изляза напред — каза Долф. Държеше пистолета на охранителката. Неговият собствен бе прибран в кобура. Сега вече имаше сребърни куршуми; тръгваше първи. Долф беше добър в това отношение. Никога не би наредил на някой от хората си да стори нещо, което той самият не би направил. Ще ми се Бърт да беше като него. Бърт обаче по-вероятно щеше да хариже някому първородното ти дете, а после да те пита дали може.
Долф поспря пред зиналата паст на хранилището. Тъмнината бе толкова гъста, че с нож да я режеш. Пълният мрак на пещера. От онзи тип, дето можеш да си бръкнеш с пръст в окото и да не видиш нищо.
Той ни махна с пистолета си да се придвижим напред, но продължи покрай мрака, надолу по коридора. Кървавите стъпки влизаха в тъмното и излизаха оттам. Кървавите стъпки отиваха нататък по коридора, зад ъгъла. Започваше да ми писва от ъгли.
Ние със Зербровски заехме позиции от двете страни на Долф. Напрежението се плъзна по врата и раменете ми. Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. По-добре. Вижте, ръцете ми дори не треперят!
Долф не се претъркули по пода, за да заобиколи ъгъла. Просто се залепи до стената, стиснал пистолета с две ръце, готов да стреля.
Нечий глас заяви:
— Не стреляй, не съм умрял!
Гласът ми бе познат.
— Това е Джон Бърк. От нашите е.
Долф ме стрелна с поглед.
— Помня го.
Свих рамене — по-добре да се презастраховаш, отколкото после да съжаляваш. Имах на Долф доверие да не застреля Джон по случайност, но с другите две ченгета досега не се бях срещала. Винаги гласувай за по-безопасния вариант, когато става дума за огнестрелно оръжие. Подигравките могат да се преживеят.
Джон беше висок, жилест и мургав. Късата му коса бе идеално черна, с широка бяла ивица отпред. Поразителна комбинация. И преди си беше красавец, но сега, когато си обръсна брадата, приличаше по-малко на холивудски злодей и повече — на сериозен предводител. Тъмен, висок и красив, и да знае как се убиват вампири. Какво повече можеше да иска човек? Имаше какво, но това е друг въпрос.
Джон излезе с усмивка иззад ъгъла. Носеше пистолет — и, още по-хубаво, в другата си ръка държеше вампирския комплект.
— Дойдох преди вас да се убедя, че вампирът няма да се измъкне, докато сте на път за насам — обясни той.
— Благодаря, Джон! — кимнах.
Той сви рамене:
— Просто действах в полза на обществото!
Беше мой ред да свия рамене:
— Както кажеш.
— Къде е вампирът? — попита Долф.
— Ами, следях го — каза Джон.
— И как?
— Кървави боси следи.
Боси. Исусе Христе! Трупът нямаше обувки, но Джон имаше. Обърнах се към хранилището. Твърде късно, твърде бавно, каква дяволска грешка…
Вампирът изникна от мрака твърде бързо за човешки поглед. Беше само мъглява отсянка, която се удари в новобранеца, блъскайки го в стената. Той изпищя, притиснал пистолет към гърдите на вампира. Изстрелите отекнаха високо в коридора, тръбите усилваха ехото. Куршумите излизаха през гърба на чудовището, сякаш беше от мъгла. Магия.
Пристъпих напред, опитвайки се да се прицеля, без да улуча новобранеца. Той пищеше — неспирен звук. Кръвта пръскаше като дъжд. Стрелях в главата на тварта, но тя мръдна извънредно бързо, метна жертвата си в отсрещната стена и пак му се нахвърли. Имаше много викове и движение, но всичко сякаш бе далечно, забавено. Всичко щеше да свърши след секунди. Аз бях единствената достатъчно близо и въоръжена със сребро. Пристъпих напред, забърсах с тяло вампира и опрях дулото в тила му. Нормален вампир не би ми позволил да го сторя. Дръпнах спусъка, но чудовището се завъртя, вдигна жертвата си във въздуха и я метна по мен. Куршумът се отклони и паднахме на пода. Двама възрастни върху гърдите ми за малко ми изкараха въздуха. Новобранецът лежеше върху мен, пищеше, кървеше и умираше.