Тялото беше цяло, но едва-едва. Сякаш вампирът бе пъхнал и двете си ръце в гръдния кош, бе стиснал ребрата в шепа и бе дръпнал. Гърдите бяха буквално разцепени на две, но ги крепяха лентичка розова мускулна тъкан и вътрешности.
— Главата има зъби — уточни Зербровски.
— Това е вампирският съветник — казах.
— Какво е станало?
Свих рамене.
— Ами, предполагам, съветникът се е бил навел над вампира, когато той се е събудил. Убил го е бързо и мръсно.
— А защо е убил вампирския съветник? — попита Долф.
Пак свих рамене.
— Той беше повече животно, отколкото човек, сержант. Събудил се е на странно място, където странен вампир се навежда над него. Реагирал е като всяко животно в капан и се е защитил.
— И защо съветникът не е успял да го овладее? Нали за това е тук?
— Единственият, който може да овладее анималистичен вампир е повелителят, който го е породил. Съветникът не е бил достатъчно силен да го контролира.
— А сега какво? — попита Джон. Беше прибрал пистолета си. Аз все още носех моя. Предпочитах да го държа на открито, нямам представа защо.
— Сега отивам да си изпълня третото възкресение за вечерта.
— Просто ей така?
Погледнах го, вече готова да се ядосам на някого.
— Какво искаш да направя, Джон? Да се разпищя истерично ли? Това няма да върне мъртъвците, но пък ще ме раздразни много!
Той въздъхна.
— Ех, само съдържанието ти да си отиваше с опаковката!
Прибрах си пистолета в презраменния кобур, усмихнах му се и казах:
— Майната ти!
Именно онези две думички.
19.
Успях да измия повечето кръв от лицето и ръцете си в банята в моргата. Окървавеният гащеризон отиде в багажника ми. Бях чиста и представителна, или поне толкова представителна, колкото можех да стана тази вечер. Бърт беше казал да срещна новия служител на мястото на третия ангажимент за вечерта. Гробището „Оукглен“, в десет нула-нула. Теорията беше, че новият е вдигнал вече две зомбита и само ще гледа как вдигам третото. Това ме устройваше.
Беше 10:35, когато стигнах до „Оукглен“. Закъснявах. Мамка му. Щях да направя страхотно впечатление на новия съживител, да не споменавам клиентите. Госпожа Дугъл беше вдовица отскоро. По-точно, от пет дни. Скъпият й, предал Богу дух съпруг не бе оставил завещание. Все се канел, но, нали знаете как е, продължавал да отлага. Трябваше да вдигна господин Дугъл пред двама адвокати, двама свидетели и пред трите пораснали деца на Дугълови, и пъдпъдък в крушово дърво. Миналия месец бяха приели закон, че наскоро починалите — преди седмица или по-малко — могат да бъдат вдигнати от гроба и да съставят устно завещание.
Така Дугълови щяха да си спестят половината наследство. Минус таксата за адвокатите, разбира се.
Покрай тесния чакълест път бяха паркирани един куп коли. Гумите бяха намачкали ужасно тревата, но ако не паркираш встрани, никой не би могъл да ползва пътя. Разбира се, колко ли души имат желанието да посетят гробище в десет и половина вечерта? Съживители, вуду жреци, пушещи тревица тийнейджъри, некрофили, сатанисти. Трябва да си член на законна религия и да имаш разрешение да водиш служби на гробищата след здрач. Или да си съживител. На нас разрешителни не ни трябваха. Най-вече защото нямахме репутацията, че принасяме човешки жертвоприношения. Няколко гнили ябълки наистина бяха извадили на вуду-последователите лошо име. Като християнка, аз донякъде се мръщя на сатанизма. Тоест, те, в крайна сметка, са лошите типове. Нали?
Веднага щом стъпих на пътя, го усетих. Магия. Някой се опитваше да вдигне мъртвец — и то съвсем наблизо.
Новият тип вече бе вдигнал две зомбита. Можеше ли да се справи и с трето? Чарлз и Джеймисън овладяваха само по две на нощ. Откъде Бърт бе намерил толкова могъщ човек за толкова кратко време?
Подминах пет коли, без да броя своята собствена. Около гроба бяха събрани поне дузина души. Жените бяха в костюми с поли, мъжете до един носеха вратовръзки. Изумително колко народ се беше изтупал, за да дойде до гробището. Единствената причина повечето хора да идат на гробище е погребението. Сума клиенти се обличат като за такова, полуофициално, предимно в черно.
Мъжки глас водеше скърбящите с все по-силни призиви:
— Андрю Дугъл, вдигни се. Ела при нас, Андрю Дугъл, ела при нас!
Магията се трупаше във въздуха, докато не ме притисна като тежест. Беше трудно да дишаш както трябва. Магията на новака бе навсякъде, силна, но несигурна. Можех да усетя колебанието му като студен полъх във вятъра. Щеше да стане силен, но беше млад. Магията му имаше вкус на нещо неизпробвано, недисциплинирано. Ако той не беше под двадесет и една, щях да си изям шапката.