Ето как го бе намерил Бърт. Той беше бебче, могъщо бебе. И вдигаше третото си зомби за една нощ. Мамка му, да му се не види!
Останах в сенките до дебелите дървета. Новобранецът-съживител се оказа нисък, може би един или два пръста по-висок от мен, което го правеше около метър и шейсет и пет в най-добрия случай. Носеше бяла риза и тъмни панталони. Кръвта бе засъхнала по ризата на почти черни ивици. Трябваше да го науча как да се облича, както Мани бе научил мен. Съживяването все още е неофициален занаят. Няма курсове в колежа, които да те научат как да вдигаш мъртъвци.
Той бе съвсем откровен, застанал там, зовейки Андрю Дугъл от гроба. Тълпата адвокати и роднини се гушеше в подножието на гроба. В кръга от кръв при новия съживител нямаше член на семейството. По принцип човек слага един зад надгробния камък, та да може роднината да контролира зомбито. По този начин само съживителят можеше да го контролира. Но това не беше пропуск, а както е по закон. Мъртвецът може да бъде вдигнат и да диктува завещание само ако това се случва по волята на съживителя и власт над него имат единствено въпросният съживител или някоя неутрална група.
Купчината цветя потрепери и една бледа ръка се стрелна нагоре, драпайки във въздуха. Две ръце, после и теме. Зомбито се изсипа от гроба, сякаш го дърпаха с конци.
Новият съживител се олюля. Падна на колене в меката прах сред вехнещите цветя. Магията потръпна, разсея се. Той бе захапал едно зомби повече, отколкото можеше да довърши. Мъртвецът още се бореше да излезе от гроба. Все още се опитваше да си освободи краката, но не го контролираше никой. Лорънс Къркланд бе вдигнал зомби, но не можеше да го овладее. Зомбито щеше да бъде оставено само, без никой, който да го настрои. Неконтролираните зомбита изкарваха лошо име на съживителите.
Един от адвокатите тъкмо питаше:
— Добре ли сте?
Лорънс Къркланд кимна, но бе твърде изтощен, за да заговори. Дали изобщо осъзнаваше какво е направил? Съмнявам се. Не беше достатъчно уплашен.
Приближих се към скупчените хора.
— Госпожице Блейк, липсвахте ни! — каза адвокатът. — Вашият… сътрудник май се почувства зле!
Ухилих им се с най-добрата си професионална усмивка. Виждате ли — всичко е наред. Едно зомби няма да откачи. Вярвайте ми.
Приближих се до ръба на кръвния кръг. Можех да го усетя като полъх на вятъра в гърба ми. Кръгът бе затворен и аз стоях отвън. Не можех да вляза, ако Лорънс не ме поканеше.
Той стоеше на четири крака, заровил длани в цветята по гроба. Беше провесил глава, сякаш бе твърде уморен да я вдигне. Сигурно беше.
— Лорънс! — повиках го тихо. — Лорънс Къркланд!
Той завъртя полека глава. Дори в тъмното виждах изтощението в светлите му очи. Раменете му трепереха. Боже, помогни ни!
Наведох се напред, за да не може публиката да чуе какво казвам. Щяхме да се опитаме да поддържаме илюзията, че не става нищо необичайно, поне докато е възможно. Ако имахме късмет, зомбито просто щеше да се запъти нанякъде. Ако нямахме късмет, щеше да нарани някого. Мъртвите обикновено бързо прощават на живите, но не винаги. Ако Андрю Дугъл бе мразил някой от роднините си, ни предстоеше дълга нощ.
— Лорънс, трябва да отвориш кръга, за да вляза! — казах.
Той просто ме зяпаше с празни очи, без искрица разбиране в тях. Мамка му.
— Отвори кръга, Лорънс, веднага!
Зомбито вече стоеше на колене. Бялата му официална риза сияеше на фона на мрака на погребалния костюм. Неудобство за цяла вечност. Дугъл изглеждаше доста добре за ходещ мъртвец. Беше блед, с гъста сива коса. Кожата му бе набръчкана и светла, но не се забелязваха признаци на загниване. Хлапето се бе справило добре с третото си зомби за нощта. Сега, само да успеех да го овладея, можехме да си ходим у дома.
— Лорънс, отвори кръга, моля те!
Той каза нещо, твърде тихо, така че не можах да го чуя. Наведох се още по-близо, доколкото кръвта ме допускаше да ида, и попитах:
— Какво?
— Лари. Казвам се Лари.
Усмихнах се — твърде глупаво беше. Той се притесняваше, че го наричам Лорънс вместо Лари, а едно полудяло зомби излизаше от гроба си. Може би се бе пречупил под напрежението? Нъцки.
— Отвори кръга, Лари! — наредих.
Той запълзя напред, за малко да падне по лице в цветята. Подраска с длан по кървавата линия. Магията щракна. Кръгът от сила изчезна просто ей-така. Сега всичко зависеше от мен.
— Къде ти е ножът?
Той се опита да погледне през рамо, но не успя. Видях острието да проблясва на лунната светлина от другата страна на гроба.
— Сега почивай — казах. — Аз ще се погрижа!
Лари се сви на топка и се обгърна с ръце, сякаш му беше студено. Засега го оставих така. Първата задача в списъка трябваше да е зомбито.