— Да, но все нещо има.
Не бях сигурна как да го облека в думи, но в изражението му имаше нещо приятно и весело. Беше лице на човек, който по-често се смее, отколкото плаче. Изглеждаше бляскаво и чисто като нова монета, а аз не исках това да се променя. Не исках да бъда човекът, който ще го накара да клекне в калта и да се наплеска целия с нея.
— Губил ли си някога близък човек? Роднина, имам предвид?
Веселието изчезна от лицето на Лари. Той доби вид на сериозно малко момченце.
— Серизно ли говориш?
— Абсолютно сериозно — заявих.
Новият ми колега поклати глава:
— Не те разбирам.
— Просто отговори на въпроса ми. Губил ли си някога близък човек?
Той поклати глава:
— Дори дядовците и бабите ми са живи.
— А да си виждал проява на насилие отблизо и лично спрямо теб?
— В гимназията се биех доста.
— Защо?
Той се ухили:
— Смятаха, че нисък е равнозначно на слаб.
И аз се усмихнах.
— А ти им показа разликата…
— Ами, нищо подобно; цели четири години ме правеха на кайма… — Лари се усмихна.
— Печелил ли си някога схватка?
— Понякога — съгласи се той.
— Но не спечелването е важното — уточних.
Той ме погледна право в очите с много сериозно изражение.
— Не, не е.
Помежду ни за миг се възцари почти съвършено разбирателство. Споделената история да си най-дребното хлапе в класа. Годините, през които винаги те избират последен в отбора. Автоматично да ставаш жертва на насилниците. Да си нисък те прави хитър. Бях сигурна, че се разбираме един друг, но понеже съм жена, имах нужда да го облека в думи. Мъжете през повечето време се занимават с лайна от рода на четене на мисли, но понякога бъркат. А аз трябваше да знам.
— Важното е да понесеш побоя и да не се предадеш — казах.
Лари кимна.
— Да понесеш удара и да продължиш нататък.
Сега, когато бях отровила първия ни миг на съвършено разбирателство, като накарах и двама ни да обличаме в думи, бях щастлива.
— Освен в училищни побоища, не си присъствал на прояви на насилие, така ли?
— Ходя на рок концерти.
Поклатих глава.
— Не е същото.
— Искаш нещо да ми подскажеш ли? — попита Лари.
— Не е трябвало да се опитваш да вдигаш третото зомби.
— Но успях, нали?
Стори ми се малко обиден, но продължих да го притискам. Когато имам да обяснявам нещо, може и да не се държа мило, но поне съм настоятелна.
— Ти го вдигна и изгуби контрол над него. Ако не бях дошла навреме, зомбито щеше да се измъкне и да нарани някого.
— Това е просто зомби. Те не нападат хората.
Втренчих се в Лари, опитвайки се да видя дали се шегува. Нищо подобно. Мамка му.
— Ти наистина не знаеш, така ли?
— Да знам какво?
Закрих лицето си с длани и преброих до десет бавно. Не бях ядосана на Лари, а на Бърт, но момчето беше толкова удобен обект за навикване! Трябваше да изчакам до утре, за да се разкрещя на шефа си, а рижото чудо бе точно до мен. Какъв късмет.
— Зомбито се изплъзна от контрола ти, Лари. Ако не бях дошла и не му бях дала кръвта си, щеше само да си намери кръв. Разбираш ли?
— Не, честно казано.
Въздъхнах.
— Зомбито щеше да нападне някого. Да си отхапе от някого.
— Зомбитата, нападащи хора, са само суеверие, глупави легенди.
— Това ли ви преподават сега в колежа? — поинтересувах се.
— Да.
— Ще ти дам да прочетеш старите броеве на „Съживител“. Повярвай ми, Лари, зомбитата нападат хора. Виждала съм убити от тях.
— Просто се опитваш да ме уплашиш — озъби се новият ми колега.
— Уплашен е по-добре от глупав.
— Аз го вдигнах. Какво още искаш от мен? — Той ми изглеждаше съвсем озадачен.
— Искам да разбереш какво за малко не се случи тук тази нощ. Искам да разбереш, че това не е игра. Не са ти салонни номерца. Истинско е и може да стане опасно.
— Добре — съгласи се младежът.
Беше се предал твърде лесно. Не ми вярваше наистина. Просто ми угаждаше. Но има някои неща, които не можеш да изречеш направо. Човек трябва да ги научи чрез собствен опит. Щеше ми се да мога да увия Лари в целофан и да го сложа на полицата, в безопасност, на сигурно място, недокоснат…, но в живота не става така. Ако той останеше достатъчно дълго в нашия бизнес, гланцът му щеше да се изтърка. Но човек не може да поучава някой, който току-що е станал на двадесет и не е бил докосван от смъртта… Такива хора не вярват в чудовища.
На двадесет аз бих повярвала във всичко. Внезапно се почувствах стара.
Лари извади пакет цигари от джоба си.
— Моля те, кажи ми, че не пушиш — обадих се.
Той ме погледна, ококорен и леко стреснат.
— Ти не пушиш ли?
— Не.
— Не ти харесва хората да пушат близо до теб? — попита колегата ми.