— Не — отвърнах.
— Виж, в момента се чувствам доста скапан. Имам нужда от цигара, ясно?
— Нужда ли?
— Аха, нужда! — Той стисна една тънка бяла цигара между два от пръстите на дясната си ръка. Пакетът изчезна обратно в джоба му. Появи се запалка за еднократна употреба. Лари ме гледаше право в очите. Ръцете му трепереха съвсем леко.
Мамка му. Беше вдигнал три зомбита още първата си нощ и аз смятах да обсъждам с Бърт мъдрото решение да пусне хлапето в пустошта сам-самичко.
Освен това, намирахме се на открито.
— Хайде, давай.
— Благодаря!
Той запали цигарата и вдиша дълбоко никотина и катрана. Димът се заизвива от устата и носа му като бледи призраци.
— Вече се чувствам по-добре — заключи Лари.
Свих рамене.
— Само недей да пушиш в колата при мен!
— Няма проблем! — каза той. Връхчето на цигарата му пулсираше в оранжево, когато си дръпна. Гледаше покрай мен и остави дима да се къдри от устните му, когато допълни: — Викат ни!
Обърнах се и, разбира се, адвокатите ни чакаха. Чувствах се като чистач, викнат да оправи хаоса в тоалетната. Изправих се и Лари ме последва.
— Сигурен ли си, че се чувстваш достатъчно добре? — попитах.
— Не бих могъл да вдигна и мъртва мравка, но мисля, че съм в състояние да погледам как се справяш.
Под очите му имаше торбички и кожата около устата му бе твърде изпъната, но ако искаше да си играе на мъжага, как можех да го спра?
— Страхотно. Да се хващаме за работа.
В багажника имах сол. Беше напълно законно да разнасяш насам-натам материали за вдигане на зомбита. Предполагам, че мачетето, което използвам за обезглавяване на пилета, може да бъде използвано и като оръжие, но останалите неща се смятат за безвредни. Това показва колко знае системата за зомбитата.
Андрю Дугъл се беше съвзел. Все още изглеждаше восъчноблед, но изражението му бе сериозно и загрижено, живо. Приглади с длан стилния ревер на сакото си. Погледна ме изотгоре не защото беше по-висок от мен, а защото знаеше как да гледа отвисоко. Някои хора наистина имат таланта да те превъзхождат.
— Знаете ли какво става, господин Дугъл? — попитах аз зомбито.
Той събра очи към тесния си римски нос.
— Прибирам се у дома с жена си.
Въздъхнах. Мразя, когато зомбитата не осъзнават, че са мъртви. Държат се толкова… човешки.
— Господин Дугъл, знаете ли защо сме на гробището?
— Какво става? — попита единият от адвокатите.
— Забравил е, че е мъртъв — обясних тихо.
Зомбито се втренчи в мен, напълно арогантно. Сигурно е бил истински трън в задника приживе, но дори и гадните хора от време на време заслужават съжаление.
— Не знам какви ги дрънкате — заяви мъртвецът. Очевидно страдате от някаква халюцинация!
— Можете ли да ми обясните защо сме тук на гробището? — попитах.
— Няма нужда да ви обяснявам нищо.
— Помните ли как се озовахте на гробището?
— Ние… дойдохме с кола, разбира се — първи намек за несигурност в гласа му.
— Карате наслуки, господин Дугъл. Всъщност не помните как се возите в колата на път за насам, нали?
— Аз, аз… — Той се извърна към съпругата и порасналите си деца, но те вече вървяха към колите си. Никой от тях дори не погледна през рамо. Татко бе мъртъв, това нямаше как да се преодолее, но повечето семейства не си тръгват просто ей така. Те са ужасени или натъжени, или дори им е лошо, но никога не са безразлични. Дугълови бяха получили подписаното завещание и си тръгваха. Бяха си взели наследството. Нека доброто старо татенце си изпълзи обратно в гроба. Дугъл подвикна:
— Емили?
Жена му се поколеба замаяна, но един от синовете й я стисна за ръката и я дръпна към колите. Притеснен ли беше или уплашен?
— Искам да си ида вкъщи — извика мъртвецът след тях. Презрителното му държание изчезваше и оставаше само мъчителен страх, отчаяната нужда да не повярва. Чувстваше се толкова жив. Как би могъл да е и мъртъв едновременно с това?
Съпругата му се обърна лекичко:
— Андрю, съжалявам!
Порасналите й деца я набутаха в първата най-близка кола. Направо да речеш, че са банкови обирджии и бързат да се ометат, толкова експедитивно потеглиха.
Адвокатите и секретарите си тръгнаха толкова бързо, колкото им позволяваше достойнството. Всички бяха получили онова, за което бяха дошли дотук. Приключиха с трупа. Проблемът беше, че „трупът“ се взираше след тях като дете, изоставено в мрака.
Защо не си беше останал арогантен кучи син, а?
— Защо ме изоставят? — попита той.
— Вие починахте, господин Дугъл, преди около седмица.
— Не, не е вярно!
Лари пристъпи до мен.