— Имам двойна магистратура, журналистика и английска литература.
— Обзалагам се, че второто ти е от полза като репортер — отбелязах.
— Хей, пробутвам по парченце култура винаги, когато мога. — Стори ми се обиден, но знаех добре, че се преструва. Почувствах се по-добре, задето Ървинг се шегуваше с мен. Беше мило и нормално, а тази вечер се нуждаех от всичко мило, до което можех да се докопам.
Оставаше час до изгрев. Какво зло можеше да ми причини Жан-Клод за един час? По-добре да не питам.
Вратата в дъното на залата беше тежка, дървена, с табелка „Само за упълномощен персонал“. Прииска ми се поне веднъж да не съм упълномощена.
Малката стаичка зад нея представляваше просто склад с гола крушка, увиснала от тавана. Втора врата водеше към стълбището. Стълбите бяха почти толкова широки, че и тримата да се наредим един до друг, но не съвсем. Ървинг вървеше пред нас, сякаш имахме нужда от водач. Нямаше накъде другаде да се ходи, освен надолу. Какво пророчество…
Стълбите завиваха остро. Чу се потриване на плат, долових някакво движение. Извадих пистолета си автоматично. Не бе нужно да се мисли — просто трябваха много, ама много упражнения.
— Това няма да ти трябва — възрази Ървинг.
— Ти го казваш.
— Мислех, че Господаря ти е приятел — намекна Лари.
— Вампирите нямат приятели.
— Ами гимназиалните учители? — Зад ъгъла зави Ричард Зийман. Носеше горскозелен пуловер с по-светлозелено и дървеснокафяво, вплетени в него. Пуловерът му стигаше кажи-речи до коленете. На мен щеше да изглежда като рокля. Ръкавите бяха вдигнати над лактите. Джинсите му и чифт бели найки довършваха облеклото.
— Жан-Клод ме прати да ви чакам.
— Защо? — попитах.
Той сви рамене.
— Изглежда нервен. Не съм го разпитвал.
— Умно от твоя страна.
— Да се размърдаме! — настоя Ървинг.
— И ти ми се струваш нервен, Ървинг!
— Той ме вика и аз го слушам, Анита. Аз съм неговото животно.
Посегнах да го хвана за ръката, но той се дръпна.
— Мислех, че мога да минавам за човек, но той ми показа, че съм едно животно. Просто животно.
— Не го оставяй да ти причинява това! — казах.
Ървинг се втренчи в мен с пълни със сълзи очи.
— Не мога да го спра!
— По-добре да се размърдаме. Почти се разсъмна! — каза Ричард.
Стрелнах го гневно с поглед, задето го е казал. Той сви рамене:
— По-добре да не караме Господаря да чака! Знаеш го.
Знаех го и кимнах.
— Прав си. Нямам право да ти се ядосвам.
— Благодаря. Поклатих глава:
— Нека приключваме с това!
— Можеш да прибереш пистолета — подсказа Ричард.
Втренчих се в браунинга. Харесваше ми да го нося в ръка. Като утеха е хиляда класи над плюшеното мече. Прибрах го в кобура. Винаги можех да го извадя и по-късно.
В края на стълбите беше последната врата — по-малка, заоблена и с тежка желязна ключалка. Ключалката издаде добре смазано изщракване и Ричард я бутна напред. Ървинг имаше ключ от вратата на стълбите. Колко бе загазил и можех ли да го измъкна?
— Чакай малко — казах.
Всички се обърнаха към мен. Бях център на внимание. Страхотно.
— Не искам Лари да се среща с Господаря или изобщо да научава кой е той.
— Анита… — поде Лари.
— Не, Лари, два пъти ме нападнаха заради тази информация. Определено е гореща стока. Не ти трябва да я знаеш.
— Не ми трябва защитата ти — възрази той.
— Послушай я! — намеси се Ървинг. — Тя ми каза да стоя далеч от Господаря. Казах й, че мога да се справя и сам. Грешах, ама много грешах!
Лари скръсти ръце на гърдите си и изду упорито бузи.
— Мога да се грижа за себе си!
— Ървинг, Ричард, искам да ми обещаете. Колкото по-малко знае, толкова по-безопасно е за него.
Те и двамата кимнаха.
— На някой пука ли му какво мисля аз? — попита Лари.
— Не — отвърнах.
— Дявол го взел, не съм дете.
— Вие двамата можете да се карате и после — намекна Ървинг. — Господаря ни чака!
Лари понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка.
— Урок номер едно: никога не карай нервен вампир повелител да те чака!
Лари отвори уста да спори, но се спря.
— Добре, ще се караме после.
Не горях от нетърпение и за после, но споровете с Лари дали не прекалявам със закрилата му, са къде-къде по-добри от онова, което се намираше зад вратата. Знаех го. Младият ми колега не беше наясно, но щеше да го научи и нямаше нито един проклет начин да спра този процес.
35.
Таванът се издигаше нагоре в мрака. Тежки завеси от копринена тъкан падаха във водопад от бяло и черно, образувайки стени от плат. Минималистични столове в черно и сребърно образуваха малка групичка, като че събрана на разговори. Масичка за кафе от стъкло и тъмно дърво заемаше средата на стаята. Черна ваза с букет бели лилии представляваше единствената украса. Стаята изглеждаше недовършена, сякаш се нуждаеше от окачени на стените картини. Но как се окачват картини на стени от плат? Сигурна бях, че в крайна сметка Жан-Клод ще се справи.