— Какво се опитваш да направиш?
— Да избърша кръвта от бузата ти. Нищо повече.
— Не мисля така!
Вампирът въздъхна — едва доловим звук, който се плъзна по кожата ми като полъх.
— Правиш всичко толкова трудно!
— Радвам се, че забелязваш.
— Трябва да те докосна, ma petite. Смятам, че Алехандро ти е причинил нещо.
— Какво?
Той поклати глава.
— Нещо невъзможно.
— Без гатанки, Жан-Клод!
— Смятам, че ти е сложил белег.
Втренчих се в него.
— Какво имаш предвид?
— Белязал те е, Анита Блейк, белязал те е с първия знак, също като мен.
Поклатих глава.
— Това не е възможно. Двама вампири не могат да делят един и същ човешки слуга.
— Именно — каза той и се премести към мен. — Нека изпробвам теорията си, ma petite, моля те!
— Какво означава това изпробване?
Жан-Клод каза нещо тихо и грубо на френски. Никога не го бях чувала да ругае.
— След изгрев е и съм уморен. Въпросите ти ще накарат нещо просто да се разтегне за цял ден — в гласа му долових истински гняв, но под него се криеха умора и намек за страх. Страхът ме изплаши. От него се очакваше да бъде непоклатимо чудовище. Чудовищата не се боят от други чудовища.
Въздъхнах. Дали не беше по-добре да приключваме, бум и чао? Може би.
— Добре, в интерес на времето. Но ми дай някаква представа какво да очаквам. Знаеш, че не обичам изненади.
— Трябва да те докосна, за да потърся първо моите белези, след това и неговия. Не би следвало така лесно да те изпие с поглед. Това не е следвало да става.
— Хайде да свършваме! — казах аз.
— Докосването ми толкова отвратително ли е за теб, че трябва да се подготвиш, все едно ще боли?
Тъй като точно това и правех, не бях сигурна какво да кажа.
— Просто го направи, Жан-Клод, преди да си променя мнението!
Той отново пъхна пръст между устните си.
— Налага ли се да го правиш по този начин?
— Ма petite, моля те!
Притиснах се към студената каменна стена.
— Добре, няма да те прекъсвам повече!
— Добре… — Той коленичи пред мен. Плъзна пръст по дясната ми буза, оставяйки мокра линия по кожата ми. Изсъхналата кръв бе грапава под допира му. Той се наведе към мен, сякаш щеше да ме целуне. Облегнах ръце на гърдите му, за да го спра да не ме докосне. Кожата му беше твърда и гладка под тънката тъкан на ризата.
Дръпнах се и си ударих главата в стената.
— По дяволите!
Той се усмихна, очите му блестяха сини под светлината на факлата.
— Вярвай ми! — Пристъпи напред, устните му почти докосваха устата ми. — Няма да те нараня! — прошепна топло облаче въздух между моите устни.
— Аха, да — казах, но думите ми излязоха тихи и несигурни.
Устните му докоснаха моите, след това се притиснаха нежно към устата ми. Целувката премина от устата към бузата ми. Устните му бяха меки като коприна, нежни като листенца на маргаритка, горещи като слънце по обед. Спуснаха се по кожата ми, докато устата му не се поколеба над пулса на шията ми.
— Жан-Клод?
— Алехандро е бил жив, когато ацтекската империя е била само мечта… — прошепна той до кожата ми. Бил е сред приветстващите испанците и е гледал падането на ацтеките. Оцелял е там, където другите са загинали или са полудели… — Езикът му изскочи, горещ и сладък.
— Спри! — бутнах го. Сърцето му тупкаше срещу дланите ми. Вдигнах ръце нагоре към гърлото му. Пулсът на вената затуптя срещу пръстите ми. Притиснах палец към единия му гладък клепач.
— Мръднеш ли, губиш окото — казах. Гласът ми бе натежал от паника и нещо по-лошо… похот.
Допирът на тялото му до моето, под ръцете ми, устните му ме докосват… някаква скрита част от мен го искаше. Искаше го. Е, обземаше ме похот спрямо Господаря, и какво от това? Нищо ново. Очната му ябълка трептеше под палеца ми и се запитах дали бих могла да го сторя. Можех ли да извадя едно от тези полунощно-сини очи? Можех ли да го ослепя?
Устните му се притиснаха към кожата ми. Зъбите му я докоснаха, острите връхчета на кучешките подраскаха по гърлото ми. И внезапно отговорът стана „да“. Приготвих се да натисна навътре, но той изчезна като сън… като кошмар.
Жан-Клод стоеше пред мен, загледан надолу с напълно тъмни очи, без следа от бяло. Устните му бяха изтеглени назад и разкриваха влажните бляскави зъби. Кожата му бе бяла като мрамор, сякаш сияеше изотвътре, и въпреки това бе прекрасен.
— Алехандро ти е нанесъл първия белег, ma petite. Споделяме те. Не знам как се е получило, но е така. Още два белега и ти си моя. Още три и си негова. Няма ли да е по-добре да си моя?
Той коленичи отново пред мен, но внимаваше да не ме докосне.