Тогава той прогонва жената или, разочарована, жената си намира друг любовник. Суетата на техния подход е отговорна за това. Защото е възможно да обичаш само през жената, а не жената. През поемата, а не поемата. През зърнатия от планинските висоти пейзаж. И разпуснатостта се поражда от мъчителното безпокойство, че не успяваш да бъдеш. Тъй човек, разяждан от безсъние, се обръща цяла нощ в постелята си, търсейки хладното рамо на леглото. Но едва докоснал се до него, го затопля и се лишава от него. И търси другаде траен извор на прохлада. Ала такъв не съществува, защото едва-що докоснат, запасът е вече разпилян.
Така е и с този или тази, които виждаха само празнотата на човешките същества, тъй като те са празни, ако не са прозорци или капандури към Бога. Затова в баналната любов ти обичаш само това, което ти се изплъзва, понеже в противен случай ето те преситен и отвратен от задоволените си желания. И добре го знаят танцьорките, дошли да ми изиграят любовта.
Тъй че бих желал да приобщя тази, която опустошаваше света и се хранеше с тръни, защото истинският плод се намира само през плода и никое същество, щом веднъж познаваш играта му, не може да те трогне до такава степен, както ти го искаш от него.
Трогва те единствено в мига, когато престанеш да му възлагаш надежди. Или вече е само образ, заблудена овца, крехко дете, или е тази уплашена лисица, която хапе ръката ти, когато я храниш и нима ще й се сърдиш, че е залостена в ужаса и омразата си? Нима ще разглеждаш като обида този жест или тази дума, когато ти стига да забравиш думите и безполезния смисъл, който пренасят, за да намериш отново Бога през нея?
А аз първи съм за отсичане на глави, когато моето правосъдие го е решило, щом оскърбяват мен. Но аз далеч превъзхождам тази лисица, която страда от капана — не за да й простя, понеже няма нищо за прощаване на тази височина, където се осъждам да бъда сам, а за да не чувам през безредните викове неподправеното й отчаяние.
Затова е възможно тази, която е по-хубава, по-завършена, по-щедра, все пак да ти покаже Бога не тъй отблизо. В нея ти нямаш какво да успокояваш, да приобщаваш, да свързваш. И ако поиска от теб да се занимаваш изцяло с нея и да се затвориш в нейната любов, то тя те насърчава да бъдеш само егоизъм за двама, който погрешно се нарича „светлина на любовта“, когато тук няма друго, освен безплоден пожар и опустошаване на хамбарите.
Аз не съм приготвял моите запаси, за да ги затворя в една жена и да намирам удоволствие в това.
Ето защо тази жена с вероломството, лъжите и безпътицата си изискваше повече от мен, отприщваше повече извори на сърцето и задължавайки ме да живея в мълчанието — знак за истинската любов, — ми даваше вкуса на вечността.
Защото е време да съдим. Ала е време да се самоосъществим…
Тъй че ще ти поговоря за приема. Ако отвориш вратата си на скитника и той приседне, не го упреквай, че не е друг. Не го съди. Понеже той е зажаднял да бъде там някъде, при някого, със своята непохватност, с товара си от спомени, с трудното си дишане и тоягата си, подпряна в някой ъгъл. Зажаднял да бъде там сред топлотата и сред покоя на твоето лице, понесъл цялото си минало, което не е поставено на везните, и всичките си недъзи като на длан. Патерицата си, която вече не усеща, тъй като ти не го караш да танцува. И тогава той се успокоява, и изпива млякото, което му наливаш, и изяжда хляба, който му отчупваш, и усмивката, която му отправяш, е топла наметка като слънцето за слепия.
И къде виждаш, че е долно, под предлог, че е недостоен, да му се усмихнеш?
И къде виждаш, че му даваш нещо, ако не му дадеш същественото — аудиенцията, тази, която може да направи тъй благородни отношенията ти с най-смъртния ти враг? Каква благодарност очакваш предварително да изтръгнеш от него чрез бремето на подаръците си? Той ще може единствено да те мрази, ако си тръгне от теб затънал в дългове.
LV
Не смесвай любовта с лудостта на притежанието, която причинява най-страшните страдания. Защото обратно на общото мнение, любовта не те кара да страдаш. Инстинктът за собственост, който е противоположното на любовта, те кара да страдаш. Тъй като, щом обичам Бога, аз тръгвам пешком по пътя, силно накуцвайки, за да го занеса преди всичко на другите хора. И не отвеждам моя Бог в робство. И се храня от това, което той дава на други. Умея да разпознавам оня, който обича истински, по това, че не може да бъде накърнен. И човекът, умиращ за империята — империята не може да го накърни. Можем да говорим за неблагодарността на този или онзи, но кой би ти заговорил за неблагодарността на империята? Империята е съградена от твоите дарове и каква мръсна аритметика влагаш, ако си се загрижил за някакви отдадени от нея почести? Оня, който е отдал живота си на храма и се е заменил за храма, оня, който обича истински, под каква форма би било възможно да се почувствува накърнен от храма? Истинската любов започва там, където ти вече не очакваш нищо в замяна. И ако молитвената практика се оказва тъй съществена, за да научи човека на любов към хората, то е за това, че остава без отговор.