— И тъй — рекох им аз, когато, престанали да вдигат шум, зачакаха похвали (понеже тези тук тичат не за да служат, а за да бъдат видени, чути или да им се възхитят на акробатиката, и щом завършат главозамайващия си номер, предварително си придават скромен вид), — и тъй, ако добре съм разбрал, вие твърдите, че облагодетелствувате това, което е най-важното у човека и за човека. Но аз добре разбрах, че вашите системи облагодетелствуват неговата коремна обиколка — това, разбира се, е полезно, но става дума за средство, не за цел, понеже телосложението му е това, което е здравината на талигата — или здравето му, но тук става въпрос за средство, не за цел, понеже поддържането на органите му е като поддържането на талигата, или пък броя на хората, ала тогава пак говорим за средство, а не за цел. Защото става дума за количеството на талигите. И безспорно аз желая за империята много, здрави и добре хранени хора. Но когато съм произнесъл тези съвсем очевидни неща, аз още не съм казал нищо за същественото, освен че е налице някаква материя. Ала какво ще направя с нея, накъде ще я поведа и какво трябва да й предоставя, за да я извися? Защото тук има само талига, път и пренос…
Беседваха за човека, както се беседва за салатата. И нищо, което да заслужава внимание, не са оставили от себе си поколенията салати, които са се следвали едно подир друго в зеленчукова ми градина.
Ала те въобще не успяха да ми отговорят. Понеже, късогледи и забили нос в него, те винаги са се занимавали с качеството на хартията или на мастилото, а не със смисъла на поемата.
Затова добавих:
— Аз, който съм позитивист и презирам загниването на мечтата; аз, който схващам пеещия остров единствено като конкретен градеж; аз, който съвсем не съм напълно замаян като банкерите от изпаренията на мечтата — аз, който почитам опита, съвсем естествено поставям изкуството на танца над изкуството на злоупотребата, на присвояването, на подкупа заради това, че танцът доставя повече удоволствие и че неговото значение е по-ясно — понеже за присвоените от теб богатства е необходимо да се намери приложение и тъй като танцът трогва хората, ти ще си купиш някоя танцьорка, обаче незнаейки нищо за танца, ще си избереш бездарна и няма да притежаваш нищо. Аз, който виждам и чувам — понеже изобщо не слушам думите в мълчанието на моята обич — установих, че за човека нищо не струва колкото един мирис на восък в определена нощ, една златна пчела в определена утрин, една непритежавана черна перла на морското дъно. И установих, че на самите банкери се случва да разменят цяло състояние, придобито чрез злоупотреба, присвояване, подкуп и експлоатация на робството, чрез безсънни нощи, догорели в процесуални дела и в разяждащи счетоводни сметки, за един лешник, широк колкото нокът и приличен наглед на шлифовано стъкло, който, понеже се нарича „диамант“ и е произлязъл от церемониала на разкопаването на земните недра, по такъв начин придобиваше ценността на мирис на восък или на блещукане на пчела и заслужаваше да бъде спасен от крадците дори с риск на живота.
Разкри ми се следователно, че основният дар е дарът на пътя, който трябва да се следва, за да се стигне до празника. И че за да преценя твоята цивилизация, искам най-напред да ми кажеш какви са празниците ти и с какъв вкус за сърцето ти и — понеже те са мигове на преход, премината врата и излюпване от пашкула след преображението, — откъде идеш и къде отиваш. Само тогава аз ще позная какъв човек си и дали си струва труда да процъфтяваш в здравето, коремната обиколка и броя си.
И понеже се случва така, че за да се стремиш към такъв път, е необходимо да изпитваш жажда в тази посока, а не в друга и тя ще е достатъчна за извисяването ти, защото ще води стъпките ти и ще опложда твоя гений (както е с влечението към морето, с което ми е достатъчно да те обогатя, за да получа от теб кораби), аз искам да ми разкриеш каква жажда създаваш у хората в твоята страна. Понеже се оказва, че любовта по своята същност е жажда за любов, културата — жажда за култура, и удоволствието от церемониала, свързан с черната перла — жажда за черна перла от морското дъно.
CCXVII
Ти въобще няма да съдиш според сумата. „От тези там, идваш да ми кажеш, няма какво да се очаква. Те са олицетворение на грубост, печалбарство, егоизъм, отсъствие на смелост, грозота.“ Но така можеш да ми говориш за камъните, които са въплъщение на недодяланост, твърдост, мрачна тежест и плътност, а не за това, което извличаш от камъните: статуя или храм. Прекалено често съм виждал как съществото почти никога не функционира така, както би могло да се предвиди, като се съди по частите му — и онези от съседните племена, ако ги разглеждаш поотделно, ще видиш, че всеки мрази войната, изобщо не желае да напуска дома си, понеже обича децата и съпругата си, и гощавките на рождените дни — нито иска да пролива кръв, понеже е добър, храни кучето си и милва магарето си, нито се стреми да заграби чуждото, защото наблюдаваш как обича само своята къща и лъска дървените предмети в нея, и пребоядисва стените, и изпълва с благоуханието на цветя градината си — и ти ще ми кажеш: „Те въплъщават любовта към мира на света…“ И все пак тяхната империя е само огромен котел, в който къкри войната. И добротата им, и благостта им, и състраданието им към раненото животно и вълнението, което будят у тях цветята, са само съставки на една магия, която приготвя дрънченето на оръжия, както е с оная смесица от сняг, лакирано дърво и горещ восък, която приготвя силните удари на сърцето ти, въпреки че плячката, и тук, както и другаде, изобщо не е от естеството на капана. Нима ти съдиш за дървото по материалите? Нима идваш да ми говориш за портокаловото дръвче, като критикуваш корените му, вкуса на влакната му, лепкавостта или грапавостта на кората му, или пък архитектурата на клоните му? Материалите нямат никакво значение за теб. Ти съдиш за портокаловото дръвче по плода. Същото е с хората, които преследваш. А всъщност, взети поотделно, те са тоя и тоя, и тоя човек. Нехая за това. Тяхното дърво създава от време на време души като мечове, готови да пожертвуват тялото в изтезанията, оборвайки низостта на мнозинството, и ясни погледи, които оголват като плод от кората му истината от нейните безполезни атрибути и отричайки вулгарните апетити на мнозинството, наблюдават звездите от прозореца на своята мансарда и живеят от една нишка светлина — тогава съм удовлетворен. Защото виждам необходимо условие там, където ти виждаш противоречие. Дървото е условие за плода, камъкът — за храма, а хората — условие за душата, която излъчва сияние над племето. Тъй както добротата, кротката мечтателност и любовта към къщата на онези от съседните племена аз с радост ще ида да смажа с петата си, защото въпреки привидното става дума единствено за съставки за котела, за чума, престъпление и глад. Ще простя на другите отсъствието на доброта, отказа им от мечтателността или слабата им любов към къщите (понеже е възможно дълго време да са били номади), ако се окаже, че тези съставки са условия за благородството на неколцина. И не мога нищо да предвидя за това чрез свързването на думи с думи, тъй като не съществува логика, която помага да преминеш от единия етаж на другия.