Като виждам колко е щастлив градинарят, който общуваше със своя приятел, спохожда ме понякога желанието да се присъединя по същия начин чрез техния бог към градинарите от моята империя. И ми се случва да сляза с бавна походка, малко преди изгрев, по стълбите на моя дворец към градината. Упътвам се към розите. Вглеждам се тук-там и внимателно се навеждам над някое стъбло, аз, който, удари ли пладне, ще вземам решения за помилване или смърт, война или мир. Оцеляване или разрушаване на империите. После, надигнал се с усилие от работата си, понеже остарявам, аз казвам просто, в сърцето си, на всички живи и мъртви градинари, за да се присъединя към тях по единствения възможен начин: „Аз също тази сутрин подрязах моите розови храсти.“ И малко ме е грижа дали това послание пътува или не пътува години наред, дали пристига или не пристига до този или онзи. Обектът на посланието въобще не се крие там. За да се присъединя към моите градинари, аз просто поздравих техния бог, който е розов храст по изгрев.
Господи, така е и с моя любим неприятел, към когото ще се присъединя само отвъд мен самия. И той усеща същото, защото си приличаме. Тъй че аз въздавам справедливост според моята мъдрост. Той въздава справедливост според своята. Те изглеждат несъвместими и когато се сблъскат, подхранват войните ни. Но той и аз по противоположни пътища следваме с дланите си силовите линии на един и същ огън. В Теб единствен, Господи, те се съединяват.
Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ. Завършил делото си, той разхубави душата на своя народ. И аз, който мисля за него, и той, който мисли за мен, макар че никакъв език не ни е даден за нашите срещи, когато отсъждахме или диктувахме церемониала, или наказвахме, или опрощавахме, ние можем да кажем — той за мен, както и аз за него: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“
Защото ти си, Господи, общата мярка на единия и на другия. Ти си възелът от същността на различни дела.