Ето защо заспиш ли на пост, градът остава оголен. И ето защо идват да те задържат, щом те заварят заспал, за да те удавят в съня ти.
И тъй той спеше, опрял глава на плоския камък и полуотворил уста. И лицето му беше лице на дете. Той още стискаше до себе си пушката като играчка, която отнасяш в съня. И гледайки го, ми дожаля за него. Защото в знойните нощи ми е жал за човешката немощ.
Немощ на часовоите, варваринът ви приспива. Победени от пустинята и оставящи портите безпрепятствено да се завъртят бавно на смазаните си панти в безмълвието, за да бъде оплоден градът, когато е изтощен и се нуждае от варварина.
Спящ часовой. Преден пост на врага. Вече победен, понеже сънят ти е знак, че вече не принадлежиш на града, не си обвързан с него и устойчив, а трябва да чакаш преображението и да се превърнеш в семе.
И тъй разкри ми се образът на разрушения град заради съня ти, защото всичко се свързва и се разпада в теб. Защото си хубав, щом бдиш, ухо и око на града… И тъй благороден от това, че разбираш, превъзхождащ с любовта си интелекта на логиците, понеже те изобщо не разбират града, а го делят на части. За тях тук има затвор, там болница, там пък къща на техни приятели и дори нея разполовяват в сърцето си, виждат тук тази стая, там друга, после още една. И не само стаите, а и във всяка от тях тоя предмет тук, оня предмет там, че и друг още. После заличават самия предмет. И какво ще правят с тези материали, от които не искат да съградят нищо?
Но ти, часовой, щом бдиш, ти си свързан с целия град, предоставен на звездите. Не тая къща, нито другата, не тая болница, нито тоя дворец. А градът. Не тоя вопъл на умиращ, не тоя вик на родилка, нито този любовен стон, нито този плач на новородено, а това разнолико дихание на едно-единствено тяло. А градът. Не бдението на този, нито съня на онзи, не поемата на трети, нито търсенията му, а тази смесица от пламенно усърдие и сън, този огън под пепелта на Млечния път. А градът. Часовой, часовой, долепил ухо до гръдта на любимата, вслушан в това мълчание, този отдих и тези разнолики дихания, за които е важно да не ги отделяш, ако желаеш да ги чуеш, защото това е биенето на едно сърце. Което е биене на сърцето. И нищо друго.
Часовой, щом бдиш, ето че си ми равен. Защото градът се крепи на теб и империята се крепи на града. Аз приемам благосклонно, че коленичиш, когато минавам, защото такъв е ходът на нещата и на соковете — от корена към листата. И е добре, че възлиза към мен твоята почит, защото това е кръвообращението на империята, както любовта на жениха към невестата, както млякото на майката към детето, както уважението на младостта към старостта, но нима ще ми кажеш, че някой получава нещо? Тъй като най-напред аз самият служа на теб.
Ето защо, обърнат в профил, когато се облягаш на оръжието си, о, равен на мен в Бога — понеже кой може да различи камъка на основата и ключовия камък на свода и кой може да завиди на единия или на другия? — ето защо сърцето ми бие с обич, докато те гледам, без нещо да ми попречи да заповядам на моите жандарми да те задържат.
Защото се оказва, че спиш. Спящ часовой. Мъртъв часовой. И аз те гледам с ужас, понеже империята спи и умира в теб. Виждам я болна през теб, защото е лош този знак, че тя поверява охраната си на часовои, за да спят…
„Разбира се, казах си, палачът ще свърши работата си и ще удави този тук в собствения му сън…“ Ала в жалостта си се изправях пред нова и неочаквана дилема. Защото единствено силните империи отсичат главите на заспалите часовои, ала нямат право нищо да отсичат тези, които вече поверяват охраната си на часовои само за да спят. Тъй като е важно добре да се разбере строгостта. Не с отсичане на главите на спящите часовои могат да се пробудят империите, а тогава, когато империите са пробудени, биват отсичани главите на спящите часовои. И тук ти пак бъркаш причината и следствието. И виждайки, че силните империи секат глави, ти искаш да създадеш силата си, като ги сечеш, и си просто един кръвожаден шут.
Създай любов и ще създадеш бдителността на часовоите и осъждането на тези, които заспиват, защото те вече сами са прекъснали връзката си с империята.
И ти нямаш нищо, което да властва над теб, освен дисциплината, наложена ти от ефрейтора, който те надзирава. И ако се съмняват в себе си, ефрейторите нямат дисциплина, освен наложената им от сержантите, които ги надзирават. И сержантите — наложената им от капитаните, които ги надзирават. И така чак до мен, който имам само Бог да ме направлява и обземе ли ме съмнение, оставам без опора в пустинята.