За да породя любов към мен, аз будя някого в теб, пазен за мен. Няма да ти разказвам какво съм изстрадал, това ще те отблъсне. Няма да ти отправям упреци: те биха те раздразнили с право. Няма да ти изреждам какви причини имаш да ме обичаш, тъй като нямаш причини. Причината да обичаш е любовта. Няма да се покажа и такъв, какъвто ти искаше да бъда. Защото този човек ти вече не го искаш. В противен случай, щеше още да ме обичаш. Но аз ще те повдигна към мен. И ако съм силен, ще ти покажа пейзаж, който ще те направи мой приятел.
Жената, забравена от мен, усетих като стрела в сърцето, когато ми каза: „Чуваш ли своето загубено звънче?“
В крайна сметка какво имам да ти кажа? Често отивах да седна навръх планината. И внимателно разглеждах града. Или разхождайки се в мълчанието на моята обич, слушах как хората си говорят. И чувах думи, последвани от действия, когато бащата казва на сина си: „Напълни ми тази делва на извора“ или ефрейторът на войника: „В полунощ ще застъпиш наряд…“. Но винаги ми се е струвало, че в тези думи нямаше нищо тайнствено и че пътникът, непознаващ езика, доловил връзката им с делничното, не би открил в тях нищо по-интригуващо, отколкото в действията на мравуняка, до едно ясни и разбираеми. И наблюдавайки превоза на товари, строежите, грижите за болните, занаятите и търговията в моя град, не виждах нищо, което не би било присъщо на някое животно, малко по-дръзко, по-изобретателно и схватливо от другите, но също тъй очевидно ми се разкриваше, че докато ги разглеждах във всекидневните им действия, аз още не съзирах в тях човека.
Защото моментът, в който той се проявяваше, ставаше ми необясним чрез правилата на мравуняка и ми се изплъзваше, ако не знаех смисъла на думите; беше тогава, когато, седнали в кръг на пазарния площад, те слушаха някой разказвач на легенди, който, ако притежаваше гений, разполагаше с властта да се вдигне, след като им е говорил, и последван от тях, да опожари града.
Виждал съм тези кротки тълпи, вдигнати от гласа на някой пророк и тръгнали подире му да се стопят в пещта на битката. Трябва да е било непреодолимо пренесеното от вятъра на думите, щом като веднъж получила го, тълпата отхвърляше поведението на мравуняка и се превръщаше в пожар, излагайки се доброволно на смърт.
Понеже завръщащите се вкъщи бяха преобразени. И ми се струваше, че за да повярваш в магическите действия, не беше нужно да ги търсиш в празните приказки на маговете, тъй като за моите уши съществуваха чудотворни словосъчетания, способни да ме изтръгнат от дома ми, от работата ми, от привичките ми и да ме накарат да пожелая смъртта.
Затова всеки път се вслушвах внимателно, различавайки въздействащата реч от тази, която не създаваше нищо, за да се науча да разпознавам какво беше пренасяно. Понеже изказаното е без значение. В противен случай всеки щеше да е велик поет. И всеки щеше да е вожд, казвайки: „Последвайте ме заради щурма и мириса на изгорял барут…“ Но опиташ ли сам, ще ги разсмееш. Същото е с тези, които проповядват доброто.
Но след като бях слушал как някои успяват да променят хората и бях молил Бог да ме просветли, беше ми дадено да се науча да разпознавам във вятъра на думите рядко пренасяните семена.
CXXXVIII
Така направих крачка в опознаването на щастието и приех да го разглеждам като проблем. Струваше ми се, че то сякаш е резултат от избора на церемониал, който създава щастлива душа, а не на подарени безплодни предмети. Защото е съвършено невъзможно да доставиш щастието на хората като запас. И баща ми нямаше какво да даде на онези берберски изгнаници, за да ги направи щастливи, докато в най-суровите пустини и в най-пълната нищета съм наблюдавал хора, сияещи от радост.
Но не си представяй, че мога да повярвам за миг, че твоето щастие ще се роди от самотата, празнотата и нищетата. Защото те могат и да те отчаят. Ала аз ти посочвам като поразителен примера, който тъй добре отличава щастието на хората от качеството на доставените им запаси и тъй съвършено поставя появата на щастието в зависимост от качеството на церемониала.
И ако опитът ме е научил, че щастливите хора се откриват в по-голямо съотношение в пустините, в манастирите и в саможертвата, отколкото сред уседналите в плодородните оазиси или островите, наричани „щастливи“, то никога не съм заключавал — а и щеше да е глупаво, — че качеството на храната се противопоставя на качеството на щастието, а просто, че там, където благата са в по-голямо изобилие, на хората се предлагат повече възможности да сбъркат по отношение на естеството на радостите си, сякаш наистина идващи от нещата, а всъщност те ги получават само от смисъла, който тези неща придобиват в тази империя, в тази къща, в това имение. Оттам възможно е в благоденствието те по-лесно да се измамят и по-често да се стремят към безполезни богатства.