Да си верен на себе си никак не е трудно, когато е очевидно на кого да бъдеш верен, ала аз искам твоят спомен всеки миг да изпраща зов и да си кажеш: „Нека домът ми бъде посетен. Аз го съградих и го поддържам чист…“ И моята принуда има за цел да ти помогне. И аз задължавам моите свещеници да правят жертвоприношения дори когато се оказва, че тези жертвоприношения вече нямат смисъл. Задължавам моите скулптори да ваят статуи дори когато се съмняват в себе си. Задължавам моите часовои да правят обход под страх от смъртно наказание, в противен случай ето че се оказват мъртви, сами прекъснали вече връзката си с империята.
Аз ги спасявам чрез моята строгост.
Същото е и с този, който се приготвя в суровата обстановка на караулното помещение. Защото го изпращам като разузнавач да пресече линията на врага. И добре знае, че ще умре. Понеже те са нащрек. И той се бои от мъченията, с които ще го смажат, за да изтръгнат, заедно с виковете му, тайните на цитаделата. Разбира се, има мъже, свързани с любовта в момента, които, разгорещени от радост, стягат доспехите си, защото единствената радост е да се ожениш и ето че те се оженват. Когато завладяваш любимата в първата брачна нощ, не вярвай, че за теб това е просто завоюване на едно тяло, с което би могъл да се сдобиеш в квартала с червените фенери на града, където има подобни наглед момичета, понеже то всъщност е промяна в смисъла и в цвета на всяко нещо. И завръщането ти вечер вкъщи, и събуждането ти, превърнато в предадено наследство, и очакването на децата, и молитвата, на която ги учиш. И даже този чайник, придобил значението на чая с нея преди любовта. Защото едва-що пристъпила в дома ти, и килимите ти от дълговлакнеста вълна се превръщат в ливада за стъпките й. И от всичко, което получаваш и което е нов смисъл на света, ти ползваш съвсем малко неща. Ти не си преизпълнен нито с подарения предмет, нито с ласката на тялото, нито с употребата на това или онова предимство, а единствено с качеството на божествения възел, свързващ нещата.
Струва ти се, че мъжът, който облича доспехи, за да иде на смърт, сякаш не получава нищо в момента, понеже дори тази ласка, нещо тъй дребно, не му е обещана, а напротив — жаждата под слънцето, пясъчният вятър, скърцащ в зъбите, после мъжете край него, превърнати в преса за изтръгване на тайни — и този, който се екипира за смъртта, за да навлезе в нея облечен в посмъртната си униформа, и който според теб би трябвало да крещи от отчаяние като осъденият на обесване, извършил престъпление и борещ се с плътта си срещу неумолими решетки, обаче този, който се екипира за смъртта, ти изглежда тих и те гледа със спокоен поглед, и отговаря на шегите на караула, израз на грубовата обич, и не е обзет от самохвалство, нито от желание да покаже храброст или пренебрежение към смъртта, или пък цинизъм, нито каквото и да е подобно, а е прозрачен като спокойна вода и няма какво да крие — и ако е малко натъжен, изказва без стеснение тъгата си — нищо няма за криене, освен своята любов. И по-късно ще ти кажа защо.
Но срещу същия този мъж, който не трепва, закопчавайки кожените си ремъци, аз знам оръжия, по-силни от смъртта. Защото е уязвим от толкова страни. Подвластен е на всички божества, които носи в сърцето си. И обикновената ревност, щом заплаши едно царство и определен смисъл на нещата, и вкуса на завръщането у дома, как сигурно би разрушила този красив образ на спокойствие, мъдрост и доброволно отричане! Ти ще му отнемеш всичко, понеже той ще върне на Бога не само жената, която е обичал, но и дома си, и гроздоберите в лозята си, и скриптящата жътва на ечемичените си ниви. И не само жътвата, гроздоберите и лозята, а и своето слънце. И виждаш как той се отказва от властта си над толкова съкровища, без да изглежда разорен. Докато стига да му откраднат една усмивка на любимата, за да излезе от кожата си и да се преобрази в безумец. И нима тук не се докосваш до велика загадка? — Че го държиш не чрез притежаваните предмети, а чрез смисъла, който той извлича от божествения възел, свързващ нещата. И че предпочита своето саморазрушение пред разрушението на онова, срещу което се заменя и от което получава жизнени сили в замяна. Има преливане от едното в другото. И човек, който носи в сърцето си призванието към морето, приема да умре при корабокрушение. И ако е вярно, че в момента на корабокрушението той ще изпита може би объркването на животното, когато над него щраква капанът, остава вярно, че не е от значение този изблик на паника, който той предвижда, приема и пренебрегва, а, напротив, харесва му увереността, че ще намери един ден смъртта си в морето. Понеже когато ги слушам да се оплакват от тази очакваща ги, тъй жестока смърт, аз намирам в това не самохвалство за прелъстяване на жените, а тайно желание на любовта и свян да го изкажат.