За онези, които са се преселили в смъртта, това село беше като арфа със значението на стените, на дърветата, на кладенците и на къщите. И всяко дърво беше различно със своята история. И всяка къща беше различна със своите привички. И всяка стена беше различна, заради своите тайни. По такъв начин ти беше композирал разходката си като музика, изтръгвайки желания звук от всяка своя стъпка. Ала варваринът, който станува, не знае как да накара селото ти да запее. Отегчава се в него и сблъсквайки се със забраната да проникне в каквото и да е, разрушава стените ти и разпилява предметите ти. За да отмъсти на инструмента, с който въобще не може да си служи, раздухва пожар, който му се отплаща поне с малко светлина. След което се обезсърчава и се прозява. Защото, за да е хубава светлината, трябва да познаваш това, което изгаряш. Както е със светлината на свещта пред твоя бог. Ала дори пламъкът на твоя дом въобще няма да заговори на варварина, понеже не е пламък на жертва.“
Често ме преследваше този образ на поколение, настанило се като натрапник в черупката на другото. И най-съществени ми се струваха обредите, които задължават човека в моята империя да предаде или получи своето родово наследство. Потребни ми са обитатели в моя дом, а не номади на стан, дошли от никъде.
Ето защо ще ти наложа като най-съществени дългите церемонии, чрез които ще закърпя разкъсаната тъкан на моя народ, така че нищо от родовото наследство да не бъде изгубено. Тъй като дървото, разбира се, въобще не се грижи за семената си. Когато вятърът ги изтръгва и разнася, това е добре. Защото насекомото, разбира се, въобще не се грижи за яйцата си. Слънцето ще ги излюпи. Всичко, което притежават тези тук, се съдържа в плътта им и се предава с плътта.
Но какво ще стане с теб, ако никой не те е хванал за ръка, за да ти покаже запасите от меда, който не е от естеството на нещата, а от смисъла нещата? Видими са несъмнено буквите в книгата. Ала трябва да те измъча, за да ти поднеса в дар ключовете на поемата.
Същото е с погребенията, които искам да са тържествени. Тъй като изобщо не става дума да се положи едно тяло в земята. А без да се губи нищо, да се събере — сякаш от урна, която се е разбила — родовото наследство, съхранявано у твоя покойник. Трудно е всичко да се спаси. Дълго време е нужно, за да съберем мъртвите. Трябва дълго да ги оплакваме и да премисляме съществуването им, и да честваме годишнините им. Трябва много пъти да се обръщаме назад, за да видим дали не сме забравили нещо.
Същото е и със сватбите, които подготвят разпукването на рождението. Защото къщата, която ви обгражда, става хранилище, хамбар и изба. Кой може да каже какво съдържа тя? Изкуството ви да обичате, изкуството ви да се смеете, изкуството ви се наслаждавате на поемата, изкуството ви да гравирате сребро, изкуството ви да плачете и да размишлявате — ще трябва добре да ги съберете, за да ги предадете на свой ред. Искам вашата любов да е кораб за скъпоценен товар, който трябва да прекоси бездната от едно поколение до друго, а не незаконно съжителство за празна подялба на безполезни запаси.
Така е и с обредите при раждане, защото тук става дума за онова разкъсване, което е важно да заздравее.
Ето защо изисквам церемонии, когато се жениш, когато раждаш, когато умираш, когато се разделяш, когато се завръщаш, когато започваш да градиш, когато влизаш в нов дом, когато прибираш жътвата в хамбара, когато започваш гроздобера, когато обявяваш война или мир.
И ето защо изисквам да възпитаваш децата си, за да приличат на теб. Тъй като не е присъщо на един сержант да им предава наследство, което не може да се побере в неговия учебник. Ако други могат да го обучат на твоя багаж от знания, както и на дребния ти пазар на идеи, той ще изгуби, ако е откъснат от теб, всичко онова, което не може да се изрече и не се съдържа в учебника.
Ти ще ги изградиш по твой образ от страх да не би по-късно да влачат безрадостно съществуване в една родина, която ще бъде за тях празен стан, и като не познават ключовете за нея, ще оставят съкровищата й да изгният.
CLIV
Ужасяваха ме държавните чиновници в моята империя, понеже се показваха оптимисти:
— Така е добре — казваха. — Съвършенството е непостижимо.
Разбира се, че е недостижимо съвършенството. То няма друг смисъл освен този на пътеводна звезда. То е посока и стремеж към нещо. Но само движението напред е важно и не съществуват запаси, сред които можеш да си седнеш. Защото тогава загива силовото поле, което единствено ти вдъхва живот, и ето те като труп.
И ако някой пренебрегне звездата, значи иска да си седне и да заспи. И къде ще седнеш? И къде ще заспиш? Аз не познавам никакво място за почивка. Защото определено място те възпламенява, когато то е обект на твоята победа. Но едно е бойното поле, където вдъхваш тази нова победа, друго е постелята, в каквото го превръщаш, когато искаш да живееш от победата.