С коя паметна творба сравняваш своята, за да останеш удовлетворен от нея?
CLV
Защото ти се удивляваш на силата на моите обреди или на моя селски път. И удивлявайки се, оставаш сляп.
Наблюдавай скулптора, той носи в себе си нещо неизказано. Тъй като никога не може да се доизкаже това, което се отнася до живия човек, а не до скелета на някой починал. И за да го предаде, скулпторът оформя едно лице от глина.
И тъй, ти вървеше и мина покрай творбата му и погледна това лице — може би дръзко или може би меланхолично, — после продължи пътя си. И ето че вече не беше същият. Слабо приобщен, но приобщен, което ще рече: обърнат и привлечен в една нова посока; за кратко време може би, но за някакво време.
Един човек изпитваше някакво неизразимо чувство: той заби няколко пъти палец в глината. Постави глината на пътя ти. И ако поемеш по този път, ето че си обзет от същото неизразимо чувство.
И това е така, дори да са изминали сто хиляди години от неговия жест до твоето минаване.
CLVI
Надигна се пясъчен вятър, който пренесе до нас отломки от далечен оазис, и станът беше осеян с птици. Имаше ги във всяка шатра, споделяха живота ни, опитомени и търсещи охотно раменете ни, но все пак по липса на храна загиваха всеки ден с хиляди, скоро изсъхнали и пукащи като кора на сухо дърво. Тъй като разваляха въздуха, наредих да ги съберат. Напълниха с тях големи кошници. И изсипаха тези смъртни останки в морето.
Когато за пръв път познахме жаждата, в часа на горещините присъствахме на раждането на мираж. Геометричният град се отразяваше с чисти линии в спокойните води. Един мъж обезумя, изкрещя и хукна по посока на града. И както крясъкът на дивата патица при прелета намира отклик у всички патици, аз разбрах, че викът на човека беше разтърсил всички хора. Те бяха готови да се заклатушкат подир осенения към този мираж и към небитието. Точно насочена карабина го повали. И той бе вече само труп, което накрая ни успокои.
Един от войниците ми плачеше.
— Какво ти е? — попитах го.
Помислих, че оплаква мъртвия.
Ала той бе открил в нозете си една от моите пукащи кори и оплакваше едно небе, оголено от своите птици.
— Когато небето губи своя пух — каза ми той, човешката плът е застрашена.
Изтеглихме работника от недрата на кладенеца, той изпадна в несвяст, но беше успял да ни направи знак, че кладенецът е пресъхнал. Тъй като съществуват подземни приливи и отливи на сладка вода. И водата през няколко години отива под наклон към кладенците на Север. Които стават отново извори на кръв. Но този кладенец ни задържаше като гвоздей в крило.
Всички мислеха за големите кошници, пълни с кора от сухо дърво.
Стигнахме все пак кладенеца Ел Бахр на втория ден вечерта.
Събрах водачите с падането на нощта:
— Заблудихте ни за състоянието на кладенците. Ел Бахр е празен. Какво да правя с вас?
Блестяха възхитителни звезди на фона на горчива и в същото време великолепна нощ. Разполагахме с диаманти за храна.
— Какво да правя с вас? — говорех на водачите.
Ала безполезна е човешката справедливост. Не бяхме ли се превърнали всички в тръни?
Слънцето се показа, изрязано от пясъчната мъгла във форма на триъгълник. Беше като длето за плътта ни. Хората падаха, получили удар в черепа. Голям брой се обявиха за луди. Но вече нямаше миражи, които да ги привличат с прозрачните си градове. Нямаше вече нито мираж, нито чист хоризонт, нито неподвижни линии. Пясъкът ни обгръщаше с някаква бурна светлина на тухлена пещ.
Както надигах глава, забелязах през спираловидните вихрушки бледия въглен, който поддържаше пожара. „Нажеженото желязо на Бог, мислех си, което ни дамгосва като животни.“
— Какво ти е? — попитах един мъж, който залиташе.
— Ослепях.
Наредих да изкормят две камили от всеки три и изпихме водата от вътрешностите. Оцелелите натоварихме с всички празни мехове и повел този керван, изпратих хора към кладенеца Ел Ксур, за който казваха, че е съмнителен.
— Ако Ел Ксур е пресъхнал — казах им, — ще умрете там, както и тук.
Но те се върнаха след два дни без произшествия, които ми струваха една трета от хората ми.
— Кладенецът Ел Ксур — потвърдиха те — е прозорец към живота.
Пихме и поехме към Ел Ксур, за да пием още и да попълним запасите от вода.
Пясъчният вятър стихна и ние стигнахме до Ел Ксур през нощта. Около кладенеца имаше някакви трънаци. Но вместо скелети без листа забелязахме най-напред мастилени топки, прикрепени върху тънки пръчици. Отначало въобще не проумяхме гледката, но когато се приближихме до тези дървета, те едно след друго сякаш избухваха с яростен трясък. Прелитането на гарваните, които бяха избрали да кацнат по тях, ги оголи изведнъж, подобно на плът, която се е пръснала около костта. Орлякът им беше толкова гъст, че въпреки блестящата пълна луна около нас притъмня. Тъй като гарваните, вместо да се отдалечат, дълго развихряха над челата ни своята вихрушка от черна пепел.