Защото и тук, както навсякъде другаде, няма език, който да ти позволи да се изразиш. Ако става дума за цивилизацията на любовта, можеш да кажеш „тя“ и да предадеш мисълта си, вярвайки, че се отнася за нея, а става въпрос за смисъла на нещата, и тя присъства, само за да означи божествения възел, свързващ ги в Бога, който е смисъл на живота ти, и заслужава според теб твоите пориви, а пък те значат един определен начин на общуване със света, но не друг. И изведнъж да усетиш себе си тъй просторен, че душата ти да откликне, подобно морските раковини. И навярно можеш да кажеш „империята“ с увереността, че ще бъдеш разбран и че произнасяш една съвършено проста дума, ако всички около теб я разбират, съгласно твоя инстинкт, но не и ако има някой, който вижда в това само сума и ще ти се надсмее, защото не става въпрос за същата империя. И би ти било неприятно хората да си мислят, че би предложил живота си заради някакво си магазинче за сечива.
Понеже тук сякаш витае някакво видение, което се добавя към нещата и властва над тях, и ако убягва на разума ти, при все това се явява като очевидно за духа и сърцето ти. И те ръководи по-добре или по-твърдо и по-сигурно, отколкото каквото и да е уловимо (но не можеш да бъдеш сигурен, че други го наблюдават едновременно с теб) и те кара да останеш безмълвен от страх да не бъде таксуван за лудост и да не бъде подхвърлен на ирония, която е от рака, този образ, който ти се е изявил. Защото иронията ще го разруши, търсейки да покаже от какво е направен. Как би му отговорил, че тук има нещо съвсем друго, щом това друго нещо е за духа ти, а не за очите ти?
Често съм размишлявал за тези видения, единствените, до които можеш да се домогнеш, ала по-красиви от онези, които по навик призоваваш в безнадеждността на знойните нощи. Но дори и когато си свикнал в часовете на съмнение в Бога да пожелаваш Бог да се яви като странник, който би посетил дома ти — и кого би срещнал тогава, освен някой равен и подобен на теб, неспособен да те отведе никъде и така залостващ те в самотата си — дори и когато желаеш не проявлението на божественото величие, а представление и панаирджийски празник, от които ще получиш само пошло панаирджийско удоволствие и разочарование, което ще те накара да настръхнеш срещу Бога (а и как би проявил чак толкова пошлост?); дори и когато желаеш нещо да слезе към теб, да те посети на твоя етаж такъв, какъвто си, без причина, подчинявайки се на волята ти — и молбата ти никога не ще бъде изпълнена, както беше с моето питане към Бога — разтварят се в противовес духовните империи и те заслепяват виденията, които не са за очите, нито за разума, а за сърцето и духа, ако ти вложиш усилие да се извисиш и да стигнеш до етажа, където вече не са нещата, а божествените възли, които ги свързват.
И ето че ти вече не можеш дори да умреш, защото да умреш значи да изгубиш. И да изоставиш след себе си. И вече не става дума да изоставиш, а да се слееш с нещо. И целият ти живот ще бъде възнаграден.
И ти добре го знаеш от някой пожар, когато си претеглил смъртта, за да спасиш животи. Или от някое корабокрушение.
И ти ги виждаш как приемат смъртта си с отворени към истинското познание очи — същите тези, които биха надали вой, ограбени, несправедливо лишени и уязвени от една отправена другаде усмивка. Кажи им, че грешат: те ще се изсмеят.
Ала ти, спящ часовой, не защото си изоставил града, а защото градът те е изоставил, пред лицето ти на бледно дете ме обзема тревогата за империята, щом тя вече не може да държи будни моите часовои.
Аз обаче несъмнено греша, приемайки в пълнотата й песента на града и откривайки свързано това, което за теб е разпокъсано. И добре зная, че ти трябваше да чакаш, прав като свещ, за да бъдеш възнаграден в твоя час чрез просветлението си и изведнъж опиянен от стъпките си при обхода като от чудодеен танц под звездите сред значимостта на света. Защото там някъде в непрогледната нощ има кораби, които разтоварват товарите си от скъпоценни метали и слонова кост, и се оказва, че ти, часовой на крепостта, допринасяш те да бъдат опазени и да бъде разхубавена със злато и сребро империята, на която служиш. Защото там някъде има влюбени, които пазят мълчание, преди да се осмелят да заговорят, гледат се и биха искали да кажат… тъй като ако единият заговори и ако другият затвори очи, вселената ще се промени. И ти закриляш това мълчание. Защото там някъде има едно сетно предсмъртно дихание. И те се скланят, за да уловят словото на сърцето и благословията завинаги, която човек ще затвори в душата си, щом я получи, и ти спасяваш думата на един умиращ.