Но какво ще тръгнеш да търсиш тук, ако вече не става дума за нещо, като това да се изгарят запаси от масло за освещаване на победите?
О! Веднъж да е вкусил човек водата на кладенеца Ел Ксур! Стига ми церемониалът на един празник, и чешмата ще се превърне за мен в химн…
Така ще вървя. Ще започна без усърдие, ала превръщайки хамбара в място за престой на семената, аз не мога да различа съхраняването на житото в хамбара от изяждането на складираното жито. Поисках да поседна и да усетя вкуса на покоя. И ето че няма покой. И ето, признавам, че са се заблудили тези, които искаха да ме настанят върху моите минали победи, въобразявайки си, че човек може да затвори и складира като запас една победа, когато тук беше същото, както с вятъра, който, ако го складираш като запас, вече го няма.
Луд е бил оня, който затварял водата в делва, защото обичал песента на изворите.
О! Господи! Аз превръщам себе си в път и талига. Отивам и се връщам. Прокарвам моята бразда с търпеливото упорство на магаре или на кон. Познавам само земята, която обръщам, и в завързаната си престилка — изтичането на житните семена за посев между пръстите си. На Теб се пада да изобретиш пролетта и да разгърнеш жътвата според Твоята слава.
И тъй аз вървя срещу течението. Налагам си този тъжен обход на часовоя, оборван от съня, когато едва е започнал да си мечтае за супата, за да си каже богът на часовоите веднъж в годината: „Колко е хубаво това обиталище… колко е предано… колко е строго всъщност в своята бдителност!“ Аз ще те възнаградя за твоите сто хиляди крачки обход. Ще дойда да те посетя. И моите ръце ще са тези, които ще носят оръжието. Но като протегнати за помощ и вплетени в твоите. И ти ще се почувствуваш закрилник на империята. И моите очи ще обходят от височината на крепостните стени великолепието на града. И ти, и аз, и градът ще станем едно. Тогава любовта ще бъде за теб като рана от изгаряне. И ако заревото на пожара обещава да е достатъчно красиво, за да плати запасите от дървен материал на твоя живот, които цепеница по цепеница си натрупал, аз ще ти позволя да умреш.
CLXXXIII
Семчицата би могла да се полюбува на себе си и да си каже: „Колко съм хубава, силна и жизнена! Аз съм кедър. Дори повече, аз съм кедър в неговата същина.“
Ала аз казвам, че тя не е нищо още. Тя е талига, път и преход. Тя е носител на действие. Нека ми извърши своето действие! Нека бавно доведе земята до дървото. Нека укрепи кедъра за славата на Бог. Тогава по клоните й ще съдя за нея.
Но те по същия начин се разглеждат внимателно. „Аз съм такъв или такъв.“ Смятат се за запас от чудеса. У тях има една врата към добре подредени съкровища. Стига само да я намериш пипнешком. И те ти натъкмяват наслуки оригванията си в поеми. Ала ти ги слушаш да се оригват, без много да се развълнуваш.
Така е и с магьосника от негърското племе. С вид на познавач той събира наслуки пълен набор от странни треви, съставки и органи. Разбърква ти всичко това в големия си котел в безлунна нощ. Изрича думи, думи, думи. Изчаква от гозбата му да се извие като пара невидима сила, която ще повали твоята армия, тръгнала на поход към колибата му. Ала нищо не се показва наяве. И той започва отново. И променя думите. И сменя тревите. И безспорно той въобще не се е заблуждавал в амбицията на своето желание. И аз съм виждал как дървесната каша, смесена с възчерна течност, събаря империите. Ставаше дума за моето писмо, с което решавах да започна война. Виждал съм котела, откъдето излизаше победата. В него разбъркваха барута за пушките. Чувал съм как слабото трептене на въздуха, излязло най-напред от най-обикновена гръд, постепенно разпалва народа ми подобно на пожар. Някой проповядваше бунт. Виждал съм и разположени по определен начин камъни, които разкриваха един кораб от мълчание.
Ала никога не съм виждал нещо да излиза от случайни материали, ако те не бяха намерили в някой човешки ум своето мерило. И ако поемата може да ме развълнува, от друга страна никое съчетание от букви, произлязло от безпорядъка на детската игра, никога не е изтръгвало сълзи от очите ми. Защото нищо не е не проявилата се семчица, която изисква възхищение към дървото, за чието извисяване изобщо не е вложила усилие.
Ти безспорно се стремиш към Бог. Но от това, което можеш да станеш, не вади заключение, че си станал. Твоите оригвания не пренасят нищо. Когато обедното слънце прежуря, семчицата, дори да е от кедър, не хвърля за мен никаква сянка.
Жестоките времена събуждат заспалия архангел. Нека той разкъса пелените си през нас и блесне пред очите ни! Дребнави хитроумни езици, нека той ви погълне и свърже отново! Нека нададе истински вик. Вик към отсъстващата. Вик на омразата срещу глутницата. Вик за хляба. Нека изпълни със значение жътваря или жътвата, или вятъра с дълбоката длан над житата, или любовта, или каквото и да било, което най-напред е потопено във времето.