Но аз изисквам повече от теб, ако поискам да си войник, полезен за империята. Макар тук да има един труден за преодоляване праг, защото едно е да приемаш смъртната опасност, а друго — да приемаш смъртта.
Искам ти да изхождаш от едно дърво и да си подчинен на дървото. Искам гордостта ти да обитава дървото. И животът ти — за да придобие смисъл.
Приемането на риска е подарък само за теб самия. Ти обичаш да дишаш с пълни гърди и да имаш власт над момичетата чрез своя блясък. И това приемане на риска — ти имаш нужда да разказваш за него, то е разменна монета. Както са самохвалковци моите ефрейтори. Ала те все още почитат само себе си.
Едно е да загубиш богатството си на зарове за това, че си поискал да го усетиш и да го затвориш цялото в ръката си, за това, че си поискал да го почувствуваш в ръката си, осезаемо и веществено, и напълно реално дори в момента, с тежестта му на прибраната слама и класове в хамбара, и животните по пасищата, и селата с дихание на лек дим, които са признак на човешко присъствие, а друго е да се откажеш от същите хамбари, от същите животни, от същите села, за да продължиш да живееш. Друго е да направиш богатството си пронизващо и парещо в мига на опасността и да го отречеш като някой, който се отърсва от дрехите си една по една и презрително обелва като кора от себе си сандалите на плажа, за да се слее гол с морето.
Потребно ти е да умреш, за да се слееш.
Потребно ти е да преживееш като стариците, които вадят очите си да бродират църковни одежди, с които обличат своя Бог. Те се преобразяват в Божие одеяние. И лененото стъбло чрез чудото на техните пръсти се преобразява в молитва.
Защото ти си само път и преход и можеш реално да живееш само от това, което преобразяваш. Дървото преобразява пръстта в клони. Пчелата — цветето в мед. И твоята оран — черната земя в пожар от жита.
За мен е важно преди всичко твоят Бог да е по-реален за теб от хляба, в който впиваш зъбите си. Тогава ще се опияниш до саможертва, която ще бъде сливане в любовта.
Ала ти всичко си разрушил и всичко си разпилял, изгубил смисъла на празника и повярвал, че си станал по-богат като разпределяш запасите си ден за ден. Защото се заблуждаваш за смисъла на времето. Дошли са твоите историци, твоите логици и твоите критици. Разгледали са материалите и тъй като нищо не са разчели през тях, са те посъветвали да им се наслаждаваш. И ти отказа поста, който беше условие за празничното угощение. Отказа да отделиш част от житото, което, щом бъде изгорено за празника, създаваше светлината на житото.
И заслепен от жалката си аритметика, ти не схващаш вече, че съществува един миг, който струва колкото живота.
CXCI
Размишлявах върху приемането на смъртта. Защото логици, историци и критици са чествали материалите, които служат за твоите светилища, заради самите материали (и ти си повярвал, че става въпрос за тях, а всъщност една дръжка на сребърен съд, ако извивката й се окаже сполучлива, струва повече от цял златен съд и по-добре гали духа и сърцето ти). И ето, зле ориентиран в посоката на своите желания, ти си въобразяваш, че намираш щастието си в притежанието и се задъхваш да трупаш на купчина камъните, които на друго място щяха да бъдат камъни на светилище, превърнати от теб в условие за твоето щастие. Докато с един-единствен камък някой друг стопля духа и сърцето си, щом издълбае в него образа на своя бог.
Приличаш на играча, незапознат с играта на шах, който търси удоволствие в струпването на фигури от злато и слонова кост и намира в тях само отегчение, докато другият, пробуден от божествените правила на изкусната игра, ще почерпи светлина от обикновени тресчици грубо дърво. Защото желанието да преброяваш всичко те кара да се привързваш към материалите, а не към образа, който те съставят и който е важно най-напред да разпознаеш. Ето защо от това неизбежно следва, че ти държиш на живота преди всичко като на струпването на дни, обаче ако храмът е с чисти линии, би било лудост от твоя страна да съжаляваш, че той не е свързал повече камъни.
Тъй че не ми изброявай, за да ме смаеш, камъните на твоя дом, пасищата в имението ти, животните в твоите стада, накитите на жена ти, нито дори любовните си спомени. Малко ме е грижа. Аз искам да узная качеството на построената къща, пламенността на религията в твоето имение и дали е весело вечер край трапезата след свършената работа. И каква любов си съградил, срещу какво по-трайно от самия теб си заменил живота си. Искам да си се осъществил. Искам да те отгатна в творението ти, а не в неизползваните материали, с които напразно се гордееш.