Но ти идваш при мен с оня спор за инстинкта. Тъй като инстинктът те тласка да избягваш смъртта и си забелязал, че всяко животно се стреми да преживее. „Призванието да оцелееш, ще ми кажеш ти, надделява над всяко друго призвание. Животът е безценен дар и аз съм длъжен да спася светлината му в себе си.“ Ти ще покажеш смелост в обсадата, или в завоеванието, или в грабежа. Ще се опияняваш от опиянението на силния, който приема да хвърли всичко на кантара, за да покаже, че има тежест. Ала няма да отидеш да умреш безмълвно в тайната на доброволно приетото самоотдаване.
Все пак ще ти покажа бащата, който току-що се хвърли, призован от бездната, заради това, че синът му се бори сред въртопа и лицето му още се появява от време на време, все по-бледо, както се появява луната сред разкъсаните облаци. И ще ти кажа:
— Значи у бащата не надделява инстинктът за живот…
— Да — ще кажеш ти. — Ала инстинктът отива още по-далеч. Той е ценен за бащата и за сина. Той е ценен за гарнизона, който изпраща с мисия посредниците си. Бащата е свързан със сина…
И по-предвзет, сложен и претрупан с думи е отговорът ти. Но за да те поуча, аз ще ти кажа още:
— Несъмнено съществува инстинкт към живота. Ала той е само едната страна на по-силен инстинкт. Основният инстинкт е инстинктът към трайност. И човек, изграден с гъвкава плът, търси своята трайност в трайността на плътта си. И човек, изграден в любовта към детето, търси своята трайност в спасяването на детето. И оня, който е бил изграден в любов към Бога, търси своята трайност в извисяването към Бога. Ти съвсем не търсиш нещо, което не познаваш, ти се стремиш да спасиш условията за своето величие, доколкото го усещаш. За своята любов, доколкото изпитваш любов. И аз мога да заменя живота ти срещу нещо по-висше от него, без нищо да ти бъде отнето.
CXCII
Защото ти нищо не си отгатнал от радостта, ако мислиш, че дървото живее заради самото дърво, затворено в своята обвивка. То е извор на крилати семенца и се преобразява и разхубавява от поколение на поколение. То се движи, но не по твоя начин, а като пожар по волята на ветровете. Посаждаш един кедър на върха на планината и ето че твоята гора се придвижва бавно, в течение на векове.
Какво би могло да мисли за себе си дървото? Би си помислило, че е корени, дънер, листа и клони. Би помислило, че служи на самото себе си, като побива корените си, а то е само път и преход. Земята през него се съчетава с меда на слънцето, разпуква пъпки, разтваря цветове, образува семена и семето отнася живота като приготвен, но още невидим огън.
Ако пръскам семена по вятъра, аз подпалвам земята. Ала ти гледаш на бавен ход. Виждаш тези неподвижни листа, тези тежки, здраво закрепени клони и мислиш, че дървото е заседнало, живее за себе си, зазидано в себе си. Късоглед и забил нос в него, ти виждаш изкривено. Достатъчно е да се отдръпнеш и да ускориш махалото на дните, за да видиш как от твоето семе бликва пламъкът, от него — други пламъци, и как се придвижва пожарът, събличайки останките от изгоряло дърво, защото гората гори безмълвно. И вече не виждаш нито това дърво, нито другото. И добре разбираш, че корените не са служели нито на едното, нито на другото, а на този огън, опустошителен и в същото време градивен, и тъмната маса на листата, която облича твоята планина, вече е само оплодена от слънцето земя. И се поселват зайци на поляната и птици в клоните. И ти вече не можеш да кажеш на какво най-напред служат твоите корени. Вече съществуват само етапи и преходи. И защо би искал да повярваш за дървото онова, което въобще не вярваш за семето? Не казваш: „Семето живее за себе си. То е завършено. Стъблото живее за себе си. То е завършено. Цветът, в който то се превръща, живее за себе си, той е завършен. Семето, което той образува, живее за себе си, то е завършено.“ И още веднъж същото за новия кълн, който подава упоритото си стъбълце сред камъните. Какъв етап ще ми избереш, за да го направиш завършек? Аз не познавам нищо освен възземане на земята към слънцето.
Така е и с човека, и с моя народ, за който не зная накъде отива. Затворени са хамбарите, залостени са къщите, когато дойде нощта. Спят децата, спят старците и стариците, какво бих могъл да кажа за техния път? Тъй трудно е да го различиш, тъй несъвършено очертан е той от хода на един сезон, прибавил само една бръчка по лицето на старицата, прибавил само няколко думи в езика на детето, едва-едва променил усмивката. Той не променя с нищо съвършенството или несъвършенството на човека. И все пак, народе мой, когато обгърна поколения, аз виждам как се пробуждаш за самия себе си и разпознаваш себе си.