Ти настояваш за любов против правилата, които я запрещават. Точно тези правила обаче са създали любовта. И тъгата от това, че изобщо не изпитваш любов, тъга, която дължиш на правилата, е вече любов.
Желанието за любов е любов. Тъй като не би могъл да желаеш нещо, за което още нямаш ясна представа. И там, където въобще не съществува силна братска любов поради липса на структура или обичай, които изпълват със смисъл ролята на брата (и как би могъл да обичаш някого просто защото сядате на една маса?), аз не съм виждал човек, който да съжалява, че не обича повече брат си. Съжаляваш за любовта, която си си представял, и за жената, която си отива, но никоя минувачка не те кара да кажеш отчаяно: „Щях да съм щастлив, ако я обичах…“
Щом оплакваш любовта, значи тя се е родила. И действително правилата ти разкриват — когато те я създават, — че ти оплакваш любовта и си мислиш, че тя би могла да те въодушеви извън някакви правила, а всъщност създавайки любовта, те просто ти предлагат нейните радости и нейните мъки, както съществуването на една чешма сред палмова горичка прави безводния пясък жесток за теб и, разбира се, отсъствието на чешма за теб се отъждествява със съществуването на чешмите. Защото ти въобще не оплакваш онова, което не можеш ясно да си представиш. Изграждайки чешми, аз изграждам и тяхното отсъствие. И поднасяйки ти диаманти, създавам оскъдицата на диаманти. И черната перла на моретата, уловена веднъж годишно, създава твоите безполезни гмуркания. Даряването на черната перла ти се струва насилие, грабеж и несправедливост, и ти я унищожаваш в силата й, като я делиш на части. А беше необходимо единствено да осъзнаеш, че си по-богат с това, че я има, дори за другиго, отколкото с монотонната празнота на моретата.
Те са създали своето нещастие, като са пожелали равенство пред яслата в обора си. И да бъдат обслужвани. И ако чрез тях почиташ тълпата, ти създаваш в тях тълпата. Но ако във всеки един почиташ човека, ти създаваш човека, и ето ги стъпили по пътя на боговете.
Измъчва ме усещането, че те са преобърнали своята истина, като са станали слепи за очевидното: условието за раждането на кораба, тоест морето, възпира кораба, условието за любовта възпира любовта, и условието за твоето издигане възпира твоето издигане. Защото няма издигане без притегателна сила.
Ала тези тук казват: „Възпират ни да се издигнем!…“ Те унищожават спънките и тяхното пространство вече няма наклон. И ето ги — панаирджийска навалица, срутила бащиния ми дворец, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.
Ето защо ги чуваш да си задават въпроси за духовната храна, която е подходящо да се достави на хората, за да се съживи духът им и да се облагородят сърцата им. Те са ти разпилели хората като материали в насипно състояние, хранейки ги в яслата, превърнали са ги в уседнал добитък и тъй като вече са действали от любов към човека, за да го освободят в неговото благородство, в блясъка и величието му, необходимо им е отсега нататък да се изплашат от това, че духът и сърцето загрубяват. Но какво ще правят с твоята навалица? Ще им запеят песни от галерите, за да ги развълнуват, и ще събудят в тях немощни призраци, които са забравили галерите, но още незабележимо снишават плещи от страх пред ударите. По такъв начин незабележимо ти пренасяш в тях думите на поемата. Ала въздействието им ще намалява. Те скоро ще слушат песента от галерите, без да усещат отново забравените удари, и покоят на обора вече няма да се нарушава, защото ти си лишил от власт морето. Тогава застанал срещу хора, които преживят дажбата си, ще те обхване мъчителното безпокойство за смисъла на живота и тайнството в екзалтациите на духа, който ще е мъртъв. И ще потърсиш изгубеното, сякаш е било предмет сред други предмети. И ще измислиш някаква песен за храната, която ще се дере да повтаря: „Аз ям…“, без да добавя нищо към вкуса на хляба. Без да съзнаваш, че въобще не става дума да различиш, нито да честваш някакъв предмет сред други предмети, защото същината на дървото изобщо не се крие някъде в дървото и който иска да нарисува самата същина, няма да нарисува нищо.