Никак не е изненадващо, че ти се съсипваш, от търсенето на някаква култура на уседналите, защото не съществува такава.
„Да подариш култура, казваше баща ми, значи да подариш жажда. Останалото ще дойде от само себе си.“ Но ти подхранваш със стандартно серийно производство преситени стомаси.
Любовта е зов за любов. Както и културата. Тя се крие в самата жажда. Ала как да култивираш жаждата?
Ти изискваш само условията за своята трайност. Оня, който е бил създаден от алкохола, изисква алкохол. Не че алкохолът е полезен за него, той го убива. Оня, който е бил създаден от твоята цивилизация, изисква твоята цивилизация. Няма друг инстинкт, освен инстинкта към трайност. Този инстинкт побеждава инстинкта за живот.
Тъй като съм виждал мнозина, които предпочитаха смъртта пред живота извън своето село. И ти си го наблюдавал при газелите или при птичките — ако ги уловиш, те се оставят да умрат.
И ако те изтръгнат от жена ти, от децата ти, от обичаите ти или угасят в света светлината, от която си живял — защото тя сияе даже във вътрешността на манастирите, — възможно е тогава това да причини смъртта ти.
Ако поискам в такъв момент да те спася от смъртта, достатъчно е да открия за теб една духовна родина, където твоята любима съществува сякаш като запас, за да те приеме. Ето че тогава ти продължаваш да живееш, защото търпението ти е безпределно. Домът, от който произхождаш, ти служи в твоята пустиня, макар и отдалечен. И любимата ти служи, макар и отдалечена, макар и спяща.
Ала ти не можеш да понесеш да се разкъса един възел и да разпилее нещата, които е свързвал, като насипни материали. И умираш, когато умрат твоите богове. Защото живееш от тях. И можеш да живееш само от това, от което можеш да умреш.
Ако те пробудя за някое вълнуващо чувство, ти ще го пренасяш от поколение в поколение. Ще научиш децата си да разчитат този образ в нещата, както имението се разчита в материалите на имението, което единствено можеш да обичаш.
Защото ти не би могъл да умреш за материалите. Те са тези, които са задължени не към теб — понеже си само път и преход, — а към имението. И ти ги подчиняваш на него. Ала щом едно имение е завършено, тогава ще дадеш живота си, за да запазиш целостта му.
Ще дадеш живота си за смисъла на книгата, а не за мастилото или хартията.
Защото ти си възел от отношения и твоята идентичност съвсем не се крепи върху това лице, тази плът, тази собственост, тази усмивка, а върху конструкция, която е била изградена чрез теб, върху появило се определено лице, което е едно с теб и ти създава устои. Неговото единство се осъществява чрез тебе, ала ти си едно с него в замяна.
Рядко можеш да говориш за това: няма думи да го предадеш другиму. Както е с твоята любима. Ако ми кажеш името й, тези срички нямат силата да пренесат в мен любовта. Имам нужда да ми я покажеш. Което е от царството на действията. Не на думите.
Но ти познаваш кедъра. И ако кажа „кедър“, аз пренасям в теб неговата величественост. Защото си бил пробуден за кедъра, който освен ствол е клони, корени и листа.
Не познавам друг начин да създавам любовта, освен да ти наложа да се пожертвуваш за любовта. Но те получават дажбата си от яслата, какви са техните богове?
Ти твърдиш, че ги издигаш, като ги охранваш с подаръци, ала те умират от тях. Можеш да живееш само от това, което преобразяваш и от което по малко всеки ден — понеже се заменяш за него — умираш.
Добре го знаят моите старици, които си вадят очите с бродиране. Казваш им да запазят очите си. И очите вече не им служат за нищо. Ти си опустошил тяхната замяна.
А тези, за които твърдиш, че насищащ, за какво се заменят те?
Можеш да създадеш жаждата за притежание, но притежанието съвсем не е замяна. Можеш да създадеш жаждата за трупане на бродирани тъкани. Ала създаваш единствено душа на склад. Как ще създадеш жаждата да си вадят очите с бродиране? Защото само тя е жажда за истински живот.
В мълчанието на моята обич аз дълго съм наблюдавал своите градинари и своите предачки на вълна. Забелязал съм, че малко им беше дадено, а много беше изисквано от тях.