Ти вече ще бъдеш само пориви на съжаления, устремени към прохладата на твоята къща и сребърния съд, който е часът за чай при нея, преди любовта. Жесток ще бъде за теб дори споменът за клонката, полюшваща се под прозореца, или за обичайното кукуригане на петел в двора ти. Ще кажеш: „Аз бях от моя дом!“, защото вече не си отникъде. Ще си спомниш отново тайната на магарето, което събуждаше по изгрев — ти знаеш нещо за коня или за кучето си, понеже те ти отговаряха. Ала за този, който е сякаш зазидан в тебе, не знаеш дали обича или не обича по свой начин ливадата си, обора си или теб самия. И от дълбините на твоето изгнание изпитваш нужда да преметнеш още веднъж ръка около шията му или да го потупаш по муцуната, може би за да го омаеш като някой слепец в непрогледния му мрак. И когато дойде денят на пресъхналия кладенец, от който едва се процежда зловонна кал, доверените тайни на твоята чешма навярно жегват сърцето ти.
Така пак се затваря над теб пашкулът на пустинята, защото от третия ден нататък стъпките ти започват да лепнат в смолата на пространството. Това, което ти се съпротивлява, те въодушевява и ударите на бореца извикват твоите ответни удари. Ала пустинята приема стъпките една след друга като безмерна аудиенция, която би погълнала словата и би те отвела до безмълвието. Ти напрягаш сили от разсъмване и тебеширеното плато, което очертава хоризонта от лявата ти страна, изобщо не се е завъртяло чувствително при спускането на вечерта. Ти се изтощаваш като детето, което твърди, че лопатка след лопатка премества планината. Ала тя не обръща внимание на неговия труд. Ти си сякаш изгубен в една безмерна свобода и вече гасне твоето пламенно усърдие. Така, мой народе, по време на тези пътувания всеки път съм те хранил с камъни и поил с тръни. Смразявал съм те с нощния мраз. Излагал съм те на тъй горещи пясъчни ветрове, че е трябвало да приклекнеш в пясъка, закачулил глава с дрехите си, с уста, пълна със скърцащ пясък, процеждащ безплодно водата си към слънцето. И опитът ме е научил, че всяка утешителна дума е била безполезна.
— Ще настане — казвах ти — вечер, подобна на морско дъно. Насипаният пясък ще заспи в спокойни дюни. Ти ще вървиш в прохладата по податлива и твърда почва…
Ала докато ти говорех, усещах по устните си вкус на лъжа, защото чрез въображението аз те подтиквах да се превърнеш в някой, различен от теб. И в мълчанието на моята обич изобщо не се възмущавах от обидите ти:
— Възможно е, господарю, ти да имаш право! Бог навярно утре ще преобрази неузнаваемо оцелелите в блажена тълпа. Но какво значение имат за нас тези непознати! В момента ние сме само шепа скорпиони, затворени в обръч от живи въглени!
И такива трябваше да бъдат те, Господи, заради Твоята слава.
Или очиствайки небето като саблен удар, пробуждаше се в своята нощна безпощадност северният вятър. Голата земя се изпразваше от топлина и хората зъзнеха сякаш приковани от звездите. Какво имах да кажа?
— Пак ще изгрее зората и светлината. Топлината на слънцето ще се разлее сладостно като кръв по крайниците ви. И затворили очи, ще усетите как то прониква в телата ви…
Но те ми отговаряха:
— На наше място Бог навярно ще постави зеленчукова градина с благодатни растения, които той ще наторява в добротата си. Ала тази нощ ние не сме нищо, освен леха ръж, изложена на вятъра.
И такива трябваше да бъдат те, Господи, заради Твоята слава.
Тогава, отдръпвайки се от тяхната слабост, аз молех Бога:
„Господи, достойно е, че те отказват моите фалшиви напитки. От друга страна, нямат голямо значение техните жалби: аз приличам на хирурга, който възстановява плътта и я кара да крещи. Познавам запаса от радост, зазидан в тях, макар да не зная думите, които биха могли да го отключат. Несъмнено той съвсем не е предназначен за този миг. Важно е да узрее плодът, преди да освободи меда си. Ние преживяваме час на горчивина. В нас няма нищо, освен стипчив вкус. На времето, което тече, е отредено да ни изцери и да ни превърне в радост заради Твоята слава.“
И като поемах по-нататък, аз продължавах да храня моя народ с камъни и да го поя с тръни.
Ала подобна най-напред на другите, без нищо да я отличава в началото от безбройните стъпки, вече изпаднали в пространството, ние правехме чудодейната стъпка. Празник, увенчаващ церемониала на вървежа. Благословен миг измежду други мигове, който разкъсва пашкула и отдава своето крилато съкровище на светлината.
Така водех моите хора към победата през несгодите на войната. Към светлината през нощта, към мълчанието на храма през пренасянето на камъните, към отклика, който намира поемата, през безплодността на граматиката, към гледката от планинските върхове през пукнатините и срутените тежки камъни. По време на прехода не отдавам значение на твоите отчайващи несгоди, защото се отнасям недоверчиво към лиризма на гъсеницата, която си вярва, че е влюбена в летенето. Достатъчно е тя да се самоизяжда при храносмилането на своето преображение. И ти да пребродиш твоята пустиня.