Един ден ти ми беше разказал за онова, луничавото, куцото, униженото, което селото мразеше, понеже то живееше там като паразит, изоставено, дошло една вечер незнайно откъде.
Крещяха му:
— Ти си напаст за нашето хубаво село. Ти си гъба, поникнала върху нашия корен!
Ала срещайки го, ти му казваше:
— Ти, луничавото, нямаш ли си татко?
А то не отговаряше.
Или пък, понеже то имаше за приятели само животните и дърветата, ти му казваше:
— Защо никога не играеш с твоите връстници?
И то повдигаше рамене, без да ти отговори. Защото връстниците му хвърляха камъни по него заради това, че куцаше и идеше отдалече, където всичко е лошо.
Когато се осмеляваше да се приближи до игрите, хубавите момчета, най-добре сложените се изстъпваха пред него:
— Ти ходиш като рак и твоето село те е изплюло! Ти загрозяваш нашето! То беше хубаво село, ходещо право напред!
Тогава ти виждаше как то просто се обръщаше и се отдалечаваше, влачейки крак.
Ти му казваше, когато го срещнеш:
— Ти, луничавото, нямаш ли си майка?
Ала то не ти отговаряше. Поглеждаше те — време колкото за една светкавица — и се изчервяваше.
Все пак, тъй като си го представяше тъжно и огорчено, ти въобще не разбираше спокойната му кротост. Такова беше то. Такова, а не друго.
Настана вечерта, когато онези от селото поискаха да го прогонят с тояги:
— Това семе на недъгавостта, да върви да се загнездва другаде!
Ти го попита тогава, след като бе го защитил:
— Ти, луничавото, нямаш ли си брат?
Тогава лицето му светна и то те погледна право в очите:
— Да! Имам си брат!
И цялото изчервено от гордост то ти разказа за своя по-голям брат, този брат, а не друг.
Капитан някъде в империята. Чийто кон бил такъв на цвят, а не друг, и на чиято задница той го бил качил, него, куцото, него, луничавото, в един ден на слава. В такъв ден, а не в друг. И още веднъж щял да се появи по-големият брат. И този по-голям брат щеше пак да го качи на задницата на коня, него, куцото, него, луничавото, пред лицето на селото. „Само че, казваше ти детето, аз ще го помоля този път да ме сложи пред себе си, на шията, и той ще се съгласи! Аз ще съм този, който ще гледа. И аз ще съм този, който ще казва: наляво, надясно, по-бързо!… Защо брат ми би ми отказал? Той е доволен, когато ме вижда да се смея. Тогава ще сме двама!“
Тъй като то е нещо различно от кривокрак предмет, загрозен от лунички. То е нещо различно от самото себе си и от своята грозота. То е една кръв с брат си. И то се е разхождало на задницата на един боен кон в един ден на славата!
И се сипва зората на завръщането. И ти намираш детето седнало на ниската стена, с провесени нозе. И другите го замерят с камъни:
— Ей! Ти, кривокракото, дето не може да тича!
Ала то те гледа и ти се усмихва. Ти си свързан с него чрез едно съглашение. Ти си свидетел на недъгавостта на тези, които виждат в него само куцото, само луничавото, защото то има брат с боен кон.
И братът днес ще го измие от тези храчки и ще издигне от своята слава крепост срещу камъните. И то, хилавото, ще бъде пречистено от могъщия вятър на един галопиращ кон. И хората вече няма да виждат грозотата му, понеже неговият брат е хубав. Ще бъде измито унижението му, защото неговият брат е преизпълнен с радост и слава. И то, луничавото, ще се сгрее на неговото слънце. И отсега нататък другите, щом го разпознаят, ще го канят на всичките си игри: „Ти, който имаш брат, ела да потичаш с нас… ти си хубав заради брат си.“ И то ще помоли брат си да качи и тях, един подир друг, на шията на бойния си кон, за да бъдат и те на свой ред утолени от вятъра. То не би могло да бъде злопаметно към този невръстен народ заради невежество му. То ще ги обича и ще им каже: „При всяко завръщане на моя брат ще ви събирам и ще ви разказвам за битките му…“ Тъй че то се притиска към теб, защото ти знаеш. И за теб то не е тъй уродливо, понеже ти виждаш брат му през него.
Ала ти идваше да му кажеш да забрави, че има рай и изкупление, и слънце. Ти идваше да го лишиш от бронята, която го правеше смело под камъните. Ти идваше да го подчиниш на неговата кал. Ти идваше да му кажеш: „Мой малък човеко, потърси друг начин да съществуваш, защото няма какво да очакваш от разходка на задницата на един боен кон.“ И как би могъл да му съобщиш, че неговият брат е бил изгонен от войската, че се е упътил засрамен към селото, че куца, по пътя, накланяйки се толкова ниско, че го замерват с камъни? И ако сега ти ми кажеш:
— Аз самият го изрових, мъртъв, от блатото, където се удави, защото не можеше повече да живее по липса на слънце…
Тогава аз ще заплача за слабостта на човешката природа. И чрез прелестта на това луничаво лице, а не на друго, на този боен кон, а не друг, на тази разходка на задницата в един ден на славата, а не на друга, на този срам в началото на селото, а не на друг, на това блато накрая, за чиито гъски ти ми разказа, и за бедняшкото пране, което е съхнело по бреговете, ето че аз срещам Бог, тъй далеч стига моето милосърдие през хората, защото ти си ме повел по истинската пътека, като ми заговори за това дете, а не за някое друго.