Въобще не търси отначало някаква светлина, която да е предмет измежду други предмети, светлината на храма увенчава камъните.
Като смазваш чинно пушката си и заради пушката, и заради смазката, като отброяваш крачките си по пътя за обход, като отдаваш чест на ефрейтора си и заради ефрейтора, и заради отдаването на чест, ти подготвяш в себе си просветлението на часовоя — като местиш шахматните си фигури, приемайки сериозно условностите на играта, като почервеняваш от гняв, когато съперникът ти не спазва правилата, ти подготвяш в себе си просветлението на победителя на шах. Като шибаш с ремък животните си, като роптаеш против жаждата, като проклинаш пясъчните ветрове, като се спъваш и зъзнеш, и изгаряш — при условие, че оставаш верен не на патетиката на крилете, която е само фалшива поезия на етажа на гъсеницата, а на длъжността си във всеки един миг, — ти можеш да се домогнеш до просветлението на поклонника, който по внезапното разтуптяване на сърцето си ще усети по-късно, че е направил чудодейната стъпка.
Беше ми отказана властта да отключа запаса на радостта ти, колкото и поетично да ти говоря за него. Но аз мога да ти помогна на етажа на материалите. Говорил съм ти за поддръжката на кладенците, за изцеряването на мехурите по дланите, за геометрията на звездите, както и за възлите на въжетата, когато някой от сандъците ти се плъзга накриво. За да ти изпее химна им, аз извиках оня, който преди да стане камилар петнадесет години наред бе плавал по море, без да открие в подреждането на букети от цветя, нито в изкуството на танцьорките да носят накити извор на по-вълнуваща поезия. Има възли, които привързват кораби и които някое детско пръстче кара да изчезнат безследно само с едно докосване. Други, които изглеждат по-прости от извивката на лебедова шия, ала ти можеш да предложиш един от тях на своя другар и да се обзаложиш против неговата победа. И ако той се обзаложи, не ти остава нищо, освен да се разположиш удобно, за да се посмееш до насита, понеже подобни възли докарват до бяс. И моят учител не забравяше в съвършенството на своите знания, макар да бе едноок, с крив нос й извънредно кривокрак, тънките лентички, с които е подходящо да украсиш подаръка за любимата. Като успехът е пълен само ако любимата може да ги развърже със същия жест, с който къса цветята. „Тогава, казваше ти той, твоят подарък най-сетне я очарова и тя надава вик!“ И ти затваряше очи, толкова уродлив беше той, когато имитираше любовния вик.
Защо бих се засегнал от подробности, които ти изглеждат фалшиви и нищожни? Морякът възхваляваше едно изкуство, за което от опит знаеше, че може да преобрази обикновеното въже във въже за теглене и спасяване от удавяне. И понеже се оказваше, че играта е условие за извисяването ни, аз й придавах стойност на молитва. Но безспорно малко по малко, с изнизването на дните, когато твоят керван се е износил, ти вече не можеш да му въздействаш и ти липсва силата на простите молитви, свързани с възлите на въжета или кожените ремъци, или очистването на сухи кладенци от пясъка, или упътването по звездите. Около всеки един се е уплътнила черупката от мълчание и всеки става рязък в думите, подозрителен към шумове и корав по сърце.
Въобще не се тревожи. Пашкулът вече се разкъсва.
Ти си заобиколил някое препятствие, изкачил си някакво възвишение. Нищо още не отличава камъните и тръните в пустинята, където се мъчиш, от вчерашните камъни и тръни и ненадейно извикваш: „Ето я!“ с разтуптяно сърце. Твоите другари от кервана бледи се струпват край теб. Всичко току-що се е променило в сърцата ви като при изгрев-слънце. Всички жажди, всички мехури по дланите и нозете, всички изтощения под обедното слънце, всички нощни мразове, всички пясъчни ветрове, които скърцат между зъбите и ослепяват, всички изоставени животни, всички болни и дори обичните другари, които сте погребали, изведнъж са ви овъзмездени стократно, не чрез пиянството на едно угощение, не чрез прохладата на сенките, не чрез блещукащите цветове на девойките, които перат в синята вода, нито даже чрез славата на куполите, увенчаващи свещения град, а чрез един неуловим знак, чрез обикновената звезда, с която слънцето освещава най-високия от куполите, самата тя невидима, понеже е толкова далечна още, от която вероятно те разделят пукнатините на земната кора, където пропадащият път потъва, лъкатушейки, в бездната, после стръмните високи скали, които трябва да изкачиш, където тежестта ти те тегли надолу, после пак пясък и пясък и сред пресушените ти мехове и твоите болни и твоите умиращи една последна вечеря на слънцето. Запасите от радост, за които изобщо не ставаше дума да се отключат, са зазидани във вас и ето че внезапно, сред камъните и тръните, там, където пясъкът има змии вместо мускули, една невидима звезда, по-бледа от Сириус, наблюдавана през нощите на самума, тъй далечна, че тези от вас, които нямат орлов поглед, не могат изобщо да я забележат, с тъй слаба светлина, че щом слънцето се завърти едва, тя ще угасне, едно намигване на звезда, и дори не това намигване на звезда, а за тези, които нямат зрение на орел, отражението, в очите на този, който вижда, на едно намигване на звезда, отражението на едно отражение на звезда ви преобразява. Всички обещания са били изпълнени, всички награди са били дадени, всички несгоди са били възмездени стократно, тъй като един-единствен измежду вас с орлов поглед изведнъж се е спрял и показвайки с пръст една посока в пространството, е казал: „Ето я!“