Всичко е приключено. Наглед нищо не си получил. И все пак си получил всичко. Ето те наситен, превързан, утолен. Казваш: „Мога да умра, аз видях града, аз умирам благословен!“ Тук също не става дума за някакъв неубедителен контраст, както при утоляването на жаждата след жаждата. Говорил съм ти за нищожната сила на контрастите. И къде виждаш пустинята да е разхлабила прегръдка? Тук не става въпрос за обрат на съдбата, защото приближаването на смъртта нищо не отнема от радостта ти, ако водата липсва, ала става така, че те е създал церемониалът на пустинята и затова, че си му се подчинил докрай, ти се доближаваш до празника, който за теб е появата на една златна пчела.
Не мисли, че преувеличавам. Спомням си за деня, когато изгубен сред девствени плата намерих човешки дири и ми се стори, че се напрягам, за да умра сред своите. И тъй, нищо не отличаваше един пейзаж от друг, освен слаби следи в пясъка, полуизтрити от вятъра. И всичко беше преобразено.
И какво видях аз, който в мълчанието на моята обич изпитвам състрадание към теб, мой народе? Наблюдавах те как шибаш с ремък животните, как крачиш, изпразнен от самия себе си под слънцето, как плюеш пясък, как ругаеш понякога съседа си, освен ако, натрупвайки подобни стъпки, не предпочиташе мълчанието. Аз не съм ти дал нищо освен скъперническа храна, постоянна жажда, изгаряне от слънцето и мехури по дланите. Храних те с камъни и те поих с тръни. После, щом дойде часът, ти показах отражението на отражението на една пчела. И ти извика от благодарност и любов.
Ах! Лека е обвивката на моите дарове. Ала какво значение имат теглото или броят? Само като отворя ръка, аз мога да освободя една армия от кедри, която ще изкачи планината! Достатъчна е една семчица!
CC
Ако ти подарях някое готово състояние, както става при неочаквано получаване на наследство, с какво бих те извисил? Ако ти подарях черната перла от морското дъно, извън церемониала на гмурканията, с какво бих те извисил? Ти се извисяваш само от това, което сам си преобразил, понеже си семе. Изобщо не съществува подарък за теб. Ето защо аз искам да те успокоя, теб, отчаяния от пропуснатите възможности. Изобщо не съществуват пропуснати възможности. Някой вае слонова кост и превръща слоновата кост в лице на богиня или на царица, което поразява сърцето. Някой друг обработва чисто злато и навярно облагата, която извлича от него, е по-малко вълнуваща за хората. Златото или обикновената слонова кост не са били дадени нито на единия, нито на другия. И единият, и другият са били само път, друм и преход. За теб има само материали за светилище, което трябва да се построи. И въобще не ти липсват камъни. Също и на кедъра въобще не му липсва пръст. Ала в пръстта може да не израснат кедри и тя да си остане камениста пустош. От какво се оплакваш? Не съществува пропусната възможност, защото твоята роля е да бъдеш семе. Ако не разполагаш със злато, извайвай слоновата кост. Ако не разполагаш със слонова кост, обработвай дървото. Ако не разполагаш с дърво, вземи някой камък.
Министърът с обемист корем и тежки клепачи, когото откъснах от моя народ, изобщо не е намерил в своето имение, своите гальоти злато и диамантите в своите подземия една-единствена възможност, която да оползотвори. А този, който се спъва о някое обло камъче, се натъква на прекрасната възможност.
Оня, който се оплаква, че светът го е пренебрегнал, всъщност сам е пренебрегнал света. Оня, който се оплаква, че не е бил преизпълнен догоре от любовта, греши по отношение на любовта: тя съвсем не е подарък, който трябва да ти бъде поднесен.