Каквито и да бяха трудностите, колкото и да роптаеше срещу мръсотията и бедността, с които често се сблъскваше, тя винаги имаше един и същ отговор:
— Но все пак това е истинска работа. Тук според мен е цялата разлика.
— Но това не стига, за да ме опази от дървениците — ръмжеше той и отиваше да се измие в банята.
Тя се смееше, защото отново я бе обзело старото й щастие. Въпреки че борбата бе жестока, най-после бе победила дома. Понякога мръсотията правеше опит да надигне глава и да й нанесе удар, но, общо взето, домът лежеше в краката й чист, излъскан, покорен на погледа й. Имаха вече нова газова печка, нови абажури за лампите, калъфите на креслата бяха чисти и свежи, а металните пръчки, придържащи пътеката на стълбите, блестяха като копчета на гвардеец. След седмици на неприятности с прислужнички, които в този район предпочитаха да работят в пансионите заради бакшишите, Кристин бе случила с госпожа Бенет, четирийсетгодишна вдовица, чиста и старателна, която поради седемгодишната си дъщеря почти бе загубила възможност да получи работа с жилище. Госпожа Бенет и Кристин заедно атакуваха мазето. Сега някогашният тунел от подземната железница беше удобна спалня-дневна с ярки тапети и купени на старо мебели, които Кристин боядиса в кремав цвят. Там госпожа Бенет и малката Флори, която сега редовно отиваше с чантата си в падингтънското училище, се чувстваха на сигурно място. Като отплата за тази сигурност и спокойствие след месеци на напрежение и несигурност, госпожа Бенет просто не знаеше какво да стори, за да докаже, че не са сбъркали с нея.
Ранните пролетни цветя, които придаваха на чакалнята такава свежест, отразяваха щастието в дома на Кристин. Тя ги купуваше на уличния пазар за няколко пени, докато правеше сутрешните си покупки. Много от амбулантните търговци на Мъсълбъроу роуд я познаваха. Там евтино можеха да се купят плодове, риба и зеленчуци. Може би трябваше повече да държи на положението си като съпруга на човек от професията, но уви! — тя не държеше и често донасяше покупките си в малката чиста мрежа, като спираше при фрау Шмид за две-три думи и парче сирене либтауер, което Андрю толкова харесваше.
Следобед често се разхождаше по Серпантините. Кестените се раззеленяваха, водни птици пърхаха над набраздената от вятъра водна повърхност. Това добре заместваше широките поля, които тя така обичаше.
Понякога вечер Андрю я поглеждаше със странна ревност, което означаваше, че е сърдит, понеже целият ден е изминал, без да я види.
— Какво правиш по цял ден, докато аз работя? Ако някога си взема кола, ти ще го караш това чудо. Поне ще си близо до мен.
Все още чакаше „добрите“ пациенти, които не идваха, копнееше да чуе от Аби нещо за назначение, беше раздразнителен, защото вечерта на Куин Ан стрий не беше открила никакви възможности. Тайно се чувстваше обиден, че оттогава не бе видял ни Хемптън, ни приятелите му.
В това настроение една вечер към края на април той седеше в манипулационната. Беше почти девет часа и вече се канеше да затваря, когато влезе една млада жена.
Тя неуверено го погледна:
— Не знаех оттук ли да вляза или от предната врата.
— Абсолютно без значение — усмихна се той кисело. — С изключение, че от тази страна е на половин цена. Но нищо. Какво има?
— Не възразявам да платя и пълната такса.
Тя пристъпи напред някак особено сериозно и седна на креслото. Беше на около двайсет и осем години, каза си той, с едър кокал, облечена в маслинено зелена рокля, с грозни крака и широко, плоско, сериозно лице. Един поглед бе достатъчен, за да почувстваш инстинктивно: „Тук глупости не минават.“
Той омекна и каза:
— Нека не говорим за хонорара! Кажете болката си!
— Вижте, докторе. — Тя изглежда, все още искаше да заздрави позициите си. — Госпожа Смит от магазинчето за хранителни стоки ми препоръча да дойда при вас. Познавам я доста отдавна. Аз работя в „Лориър“, тук съвсем наблизо. Казвам се Кремб. Но трябва да ви предупредя, че съм ходила при много лекари тук наоколо. — Тя свали ръкавиците си. — Вижте ръцете ми.
Той погледна — дланите бяха покрити с червеникав дерматит, силно напомнящ псориазис. Но не беше псориазис — краищата не бяха грапави. С внезапен интерес той взе една лупа и внимателно се вгледа в петънцата. Междувременно тя продължи да говори с искрения си убедителен глас.
— Не можете си представи колко ми пречи това на работата. На всичко съм готова, само да се отърва от него. Опитах всички мазила под слънцето, но ни едно от тях ни най-малко не ми помогна.
— Не! И няма да помогне. — Той остави настрана лупата, изпитвайки вълнението на рядко срещана, но сигурна диагноза. — Това е доста необичайно състояние на кожата, госпожице Кремб. Няма смисъл да се лекува локално. Дължи се на едно особено състояние на кръвта и единственият начин да се освободите от заболяването е диетата.