— Никакво лекарство? — искреността й отстъпи място на съмнението. — Никой досега не ми е казвал такова нещо.
— Сега аз ви го казвам. — Той се засмя, взе бележника си, написа диета и добави списък на храните, които трябва абсолютно да избягва.
Тя пое листа с колебание.
— Е, разбира се, ще опитам, докторе. Бих опитала всичко.
Добросъвестно му плати, позабави се, като че още се съмнява, после излезе. Веднага я забрави.
Десет дни по-късно тя се върна, този път влезе през предната врата в кабинета така развълнувана, че той едва сдържа усмивката си.
— Искате ли да ми видите ръцете, докторе?
— Да — сега той се усмихна. — Надявам се не съжалявате за диетата.
— Да съжалявам! — в пристъп на благодарност тя му протегна ръцете си. — Вижте! Съвсем излекувани, нито едно петънце. Знаете ли колко много значи това за мен… Не мога да ви опиша… Но такова майсторство…
— Добре, добре — каза той леко. — На мен това ми е работата, да знам тези неща. Хайде, вървете и не се тревожете. Избягвайте храните, за които ви казах, и никога няма да ви се появи отново.
Тя стана.
— А сега, нека ви платя, докторе!
— Вече ми платихте. — Изпитваше приятно вълнение. С най-голяма радост би взел още три шилинга и шест пенса или дори седем шилинга и шест пенса, но съблазънта да драматизира триумфа на умението си беше неудържима.
— Но, докторе… — С неохота тя го остави да я изпрати до вратата и спря за последен сериозен въпрос: — Може би ще мога да изразя благодарността си по някакъв друг начин?
Като гледаше вдигнатото, прилично на луна лице, през ума му мина цинична мисъл. Но само кимна и затвори вратата след нея. Отново я забрави. Беше уморен и вече почти съжаляваше, че отказва парите, и във всеки случай не мислеше, че някаква продавачка може да направи кой знае какво за него.
Но тук поне той не познаваше госпожица Кремб. Нещо повече, съвсем бе забравил една възможност, подсказана от Езоп, която като слаб философ би трябвало да помни.
Глава четвърта
„Малките“ в „Лориър“ наричаха Марта Кремб „хафбекът“. Яко, непривлекателно безполово същество, на пръв поглед тя съвсем не подхождаше за старши продавач в такъв уникален магазин, където разточително се занимаваха с хубави рокли, фино бельо и кожи при цени, достигащи стотици лири. И все пак „хафбекът“ беше прекрасна продавачка, високо ценена от клиентките си. „Лориър“ имаше специална система, при която всяка старша продавачка има свои клиенти, малка група от посетителките на „Лориър“. Тя обслужваше изключително само тях, изучаваше ги, „обличаше“ ги, „отделяше“ някои неща за тях, когато пристигаха новите модели. Взаимоотношенията бяха интимни, често продължаваха години наред, и точно за такава работа „хафбекът“ със своето искрено и сериозно отношение бе извънредно подходяща.
Беше дъщеря на адвокат от Кетъринг. Голям брой от момичетата в „Лориър“ бяха дъщери на дребни чиновници от провинцията и крайните предградия. Да те приемат в „Лориър“, да носиш тъмнозелена рокля, която беше униформата на предприятието, се смяташе за чест. Уморителната работа и лошите битови условия, които обикновените продавачки понякога трябваше да търпят, в „Лориър“ просто не съществуваха — там момичетата получаваха хубава храна, жилище и надзор. Господин Уинч, единственият мъж в магазина, специално се грижеше надзорът да бъде добър. Особено ценеше „хафбекът“ и често водеше с нея спокойни разговори. Беше възрастен, розов, майчински настроен господин, който се занимаваше с мода от четирийсет години. Палецът му се бе изтъркал от опипване на материи, а гръбнакът му бе завинаги почтително наведен. Колкото и майчински да бе настроен, господин Уинч демонстрираше единствените панталони в едно огромно, и суетно женско царство. С неодобрение гледаше на онези съпрузи, които идват с жените си да разглеждат манекенките. Познаваше кралското семейство. Беше почти толкова известен, колкото и „Лориър“.
Успешното лечение на госпожица Кремб предизвика малка сензация сред персонала на „Лориър“. Незабавният резултат беше, че от чисто любопитство много от малките дойдоха при Андрю с незначителни оплаквания. Кискайки се, те си казваха една на друга, че искат да видят „какъв е докторът на хафбека“.
Постепенно обаче все повече и повече от момичетата в „Лориър“ започнаха да идват в манипулационната на Чесбъроу терас. Всички бяха застраховани. Бяха длъжни да ходят при държавния лекар, но с типична за „Лориър“ арогантност отхвърляха приетата система. Към края на май не беше рядкост половин дузина от тях да чакат в приемната — много красиви, издокарани като клиентките си, гримирани, млади. Резултатът беше забележимо повишаване на доходите от прегледите и една весела забележка на Кристин: