Тайно се огледа — смачкани износени панталони, изпръскани с кал по маншетите. По дяволите, рече си той ядосан, тя е напълно права. Как ще привлека първокласни пациенти, ако изглеждам така? Защо Кристин не ми е казала? Това е нейна работа, а не на старата лейди Уини. Какво име ми даде тя? — Роджърз на Кондит стрийт. По дяволите! Сигурно ще отида там!
Когато се прибра, настроението му се беше оправило. Размаха чека пред носа на Кристин.
— Виж това, моя женичке! Спомняш ли си как дотичах с онези първи пършиви три шилинга и половина от манипулационната? Ха! Само това мога да кажа сега — ха! Ето истински пари, хонорари, достойни за един първокласен лекар, член на Кралската колегия, носител на почетна степен. Дванайсет гвинеи за това, че съм говорил мило с Мечо Пух и най-безвредно съм инжектирал ептона на Гликърт.
— Какво? — запита тя с усмивка. После изведнъж се усъмни. — Не е ли това лекарството, срещу което си ми говорил толкова много?
Лицето му се промени, той се наежи, без да знае какво да каже. Бе направила единствената забележка, която не би искал да чуе. Изведнъж почувства, че се гневи, но не на себе си, а на нея.
— По дяволите, Крис! Ти никога не си доволна!
Обърна се и тръшна вратата. Целия ден беше в лошо настроение, но на другия ден се развесели. Тогава отиде при Роджърз на Кондит стрийт.
Глава пета
Когато две седмици по-късно слезе за закуска в един от двата си нови костюма, стесняваше се като ученик. Беше тъмносив двуреден костюм, който по предложение на Роджърз носеше с кръгла яка и тъмна папионка, която се връзваше добре със сивото. Не можеше да има и съмнение, че шивачът от Кондит стрийт си разбираше от работата, а споменаването на капитан Сътън го бе накарало да докаже това докрай.
Тази сутрин стана тъй, че Кристин не изглеждаше добре. Леко я болеше гърлото и си бе вързала стария шал около врата и главата. Наливаше кафето, когато изведнъж й се натрапи неговият блясък. За секунда бе така смаяна, че не можа нищо да каже.
— Но Андрю! — ахна тя. — Ти си чудесен! Ще ходиш ли някъде?
— Да ходя някъде? Разбира се отивам на обиколките си, по работата си! — от стеснение бе станал сприхав. — Е? Харесва ли ти?
— Да — каза тя, но не така бързо, както би желал. — Просто е… просто си чудесен… Но — тя се усмихна — някак не ти стои!
— Би предпочела да ходя като скитник, предполагам.
Тя замълча, а ръката й, вдигаща чашата, внезапно се скова, така че кокалчетата на пръстите побеляха. „Охо — помисли си той, — тук те хванах.“ — Бързо привърши закуската и влезе в кабинета.
След пет минути тя го последва там, все още с шала около врата си, с колебаещ се умолителен поглед.
— Мили, моля те не ме разбирай погрешно! — каза тя. — Много се радвам, че имаш нов костюм. Искам да имаш всичко, всичко, което е най-добро за теб. Съжалявам за това, което казах преди малко, но разбираш ли, свикнала съм с теб, о, страшно трудно е да се обясни, но винаги съм те възприемала като — сега, моля те, не ме разбирай погрешно, — като човек, който хич не го е грижа как изглежда или как другите мислят, че изглежда. Нали си спомняш онази глава на Епстайн, която видяхме. Съвсем нямаше да е същата, ако беше гладка и полирана.
— Не съм Епстайнова глава! — отговори той рязко.
Тя замълча. Напоследък беше трудно да се разговаря с него. А сега наскърбена, че не я разбира правилно, тя не знаеше какво да каже. Тръгна си разколебана.
Три седмици по-късно, когато племенницата на госпожица Евърет дойде да прекара няколко седмици в Лондон, той бе възнаграден, че мъдро послуша старата лейди. Под някакъв претекст госпожица Евърет го извика в Парк Гардънз, където със сурово одобрение го разгледа. Андрю почти виждаше как тя си мисли, че той с подходящ кандидат за нейната препоръка. На другия ден бе повикан от госпожа Сътън, която, тъй като, изглежда, заболяването вървеше в цялото семейство, искаше същото лечение като леля си. Този път не изпита никакво угризение относно инжектирането на безполезния ептон на полезните господа Гликърт. На госпожа Сътън той направи чудесно впечатление. А преди края на същия месец бе повикан от една приятелка на госпожица Евърет, която също живееше в Парк Гардънз.
Андрю беше зает изключително със себе си. Печелеше, печелеше, печелеше. В напрегнатата жажда за успех той забравяше колко много противоречи неговият напредък на всичко, в което досега е вярвал. Засегната бе суетността му. Чувстваше се уверен, беше нащрек. Нямаше време да си даде сметка, че лавината на практиката му във висшите кръгове се дължи на първо място на една дебела дребна германка, стояща зад тезгяха на магазина за месо и колбаси, близо до простолюдния пазар на Мъсълбъроу. И наистина, едва ли не преди да има време изобщо да размисли, лавината продължи по своя път — предложи му се друга, още по-вълнуваща възможност.