Един юнски следобед в празните часове между два и четири, когато обикновено не ставаше нищо особено, той седеше в кабинета си и пресмяташе колко е получил през миналия месец, когато внезапно телефонът иззвъня. Само за три секунди той беше при апарата.
— Да, да! Доктор Менсън на телефона.
В слушалката чу един изтерзан и треперещ глас.
— О, доктор Менсън! Радвам се, че ви намерих. Обажда се господин Уинч. Господин Уинч от „Лориър“. Имаме малко нещастие с една от нашите клиентки. Бихте ли могли да дойдете? Можете ли да дойдете веднага?
— Ще бъда при вас след четири минути. — Андрю сложи слушалката и скочи за шапката си. Един автобус номер 33, който профучаваше край къщата, здраво издържа стремителния му скок. След четири минути и половина, той беше във въртящите се врати на „Лориър“, където бе посрещнат от разтревожената госпожица Кремб, която го поведе по зелени мъхести килими край дълги позлатени огледала и блестяща ламперия, на чийто фон, като че случайно, се открояваше ту малка шапка на поставка, ту дантелен шал, ту хермелинова вечерна перелина.
Докато бързаха, госпожица Кремб задъхано и доверчиво обясняваше:
— Госпожица ле Рой, доктор Менсън. Една от нашите клиентки. Слава богу, не е моя — тя винаги създава неприятности. Но доктор Менсън, виждате ли, аз говорих за вас с господин Уинч…
— Благодаря — каза той рязко; при случай все още можеше да е рязък. — Какво се е случило?
— Изглежда, че тя, о, доктор Менсън — изглежда, че е припаднала в стаята за проби!
В началото на широката стълба го предаде на розово разтревожения господин Уинч, който се засуети:
— Оттук, докторе, оттук. Надявам се, че ще направите нещо. Такова ужасно нещастие!
В стаята за проби — топла, с разкошни бледозелени килими и златнозелена ламперия — една тълпа от възбудени момичета, един позлатен стол, една хвърлена кърпа за лице, разляна чаша вода, врява… И там, в центъра на всичко това, госпожица ле Рой, припадналата. Тя лежеше на пода, скована, със спазматични свивания на ръцете и внезапни изопвания на краката. От време на време от стегнатото й гърло излизаше неестествено и заплашително хриптене.
Когато Андрю влезе заедно с господин Уинч, една от по-възрастните продавачки избухна в плач.
— Аз не съм виновна — хлипаше тя. — Само казах на госпожица ле Рой, че тя сама си избра тази кройка…
— О, мила, мила — промълви господин Уинч. — Това е ужасно, ужасно. Да повиквам ли линейка?
— Не, засега не — каза Андрю с особен глас. Той се наведе над госпожица ле Рой. Тя беше много млада, на около двайсет и четири години, със сини очи и избелена свилеста коса, разрошена под накривената шапка. Сковаността и конвулсивните спазми се увеличаваха.
От другата й страна бе коленичила една жена с тъмни загрижени очи, явно, нейна приятелка.
— О, Топи, Топи — мълвеше тя.
— Моля, напуснете стаята — внезапно каза Андрю. — Всички да излязат, освен — погледът му падна върху мургавата млада жена — освен вас.
Момичетата излязоха малко недоволни — да присъстват на припадъка на госпожица ле Рой беше приятно забавление. Госпожица Кремб и дори господин Уинч се изнизаха от стаята. Щом излязоха, конвулсиите станаха страшни.
— Това е извънредно сериозен случай — каза Андрю, като произнасяше думите много отчетливо. Очните ябълки на госпожица ле Рой се претърколиха към него. — Дайте ми един стол, моля.
Падналият стол бе изправен в средата на стаята от другата жена. После бавно и с голямо съчувствие, като я подкрепяше под мишниците, Андрю помогна на сдървената госпожица ле Рой да седне на стола. Той задържа главата й изправена.
— Така — каза той още по-мило. После вдигна ръка и й удари звучна плесница по бузата. Това беше най-смелото нещо, което правеше от месеци и си остана най-смелото, уви! за още много месеци напред.
Госпожица ле Рой престана да хърка, спазмите спряха, въртящите се очни ябълки застанаха нормално. Гледаше го уплашена и по детски объркана. Преди спазмите отново да започнат, той вдигна ръка и я удари по другата буза. Пра-а-ас! Болката, изписана на лицето на госпожица ле Рой, бе комична. Тя потрепера за момент, после кротко заплака.
Обърна се към приятелката си и зарида:
— Искам да си отида в къщи, мила.
Андрю погледна с желание да се извини към мургавата млада жена, която сега го гледаше с въздържан, но необичаен интерес.