Втори директор в комбината на ле Рой и завеждащ интересите на фирмата в Англия беше Джек Лорънс, който, колкото и нелогично, преди да се заеме с бизнес в града, е бил гвардейски офицер. Но имаше нещо повече от търговските отношения, което сближаваше госпожа Лорънс с Топи. Франсис беше достатъчно богата и се чувстваше много повече у дома си във висшите лондонски кръгове, отколкото Топи, която от време на време показваше, че е потомка на бушмените, но тя изпитваше някаква привързаност към разглезеното дете. Когато след разговора с ле Рой Андрю се качи горе, тя го чакаше пред стаята на Топи.
Всъщност през следващите дни Франсис Лорънс обикновено беше там в часа на неговата визитации, помагаше му да се оправя с възбудената своеволна пациентка, беше готова да съзре подобрение в Топи, настояваше да се продължи лечението, питаше кога биха могли да очакват следващото посещение.
Благодарен на госпожа Лорънс, той все още бе твърде срамежлив, за да му се стори странно, че тази благородничка, която сама се смяташе за една от избраните, за която още преди да види снимката й в илюстрованите седмичници, знаеше, че е от недостъпните, проявява дори и този лек интерес към него. Нейната широка намусена уста обикновено изразяваше презрение към хора, които не са нейния кръг, но поради някаква неизвестна причина, тя никога не беше враждебна към него. Той изпитваше огромно желание, по-голямо от любопитството, да проучи нейния характер, нейната личност. Струваше му се, че не знае нищо за истинската госпожа Лорънс. За него беше истинско удоволствие да наблюдава контролираните движения на нейните крайници, когато тя се движеше из стаята. Беше винаги спокойна, внимателна във всичко, което прави, зад приятелския й предпазлив поглед се чувстваше ум, въпреки грациозната тривиалност на речта й. Едва ли успя да разбере, че идеята идва от нея, но въпреки че не казва нищо на Кристин, която успяваше да уравновесява домакинството с шилинги и пенсове — започна нетърпеливо да се пита, как който и да е лекар би могъл да развие практика във висшите кръгове без хубава кола? Смешно му стана, когато си представи как върви по Грийн стрийт, носи в ръка собствената си чанта, с прах по обувките и се изправя лице с лице с леко надменния лакей, защото няма кола. На гърба на къщата имаше един тухлен гараж, който значително би намалил разходите по поддържането, а освен това имаше фирми, специализирани в снабдяване на лекарите с коли, възхитителни фирми, които нямаха нищо против отлагането на плащането.
Три седмици по-късно едно кафяво купе със сгъваем покрив, напълно ново и с тъмен блясък спря на Чесбъроу терас 9. Като се измъкна от шофьорското място, Андрю изтича нагоре по стълбите.
— Кристин — извика той, като се стараеше да потисне злорадото вълнение в своя глас. — Кристин! Ела да видиш нещо!
Възнамеряваше да я смае. И успя.
— Господи! — тя стисна ръката му. — Наша ли е? О, каква красота!
— Нали? Внимавай, мила, не пипай там! Може, може да развалиш лака! — той й се усмихна съвсем по старому. — Хубава изненада, а, Крис? Купувам я, вземам разрешение и всичко, без да ти кажа нито дума. Влезте, госпожо, и аз ще демонстрирам. Тя е като птица.
Тя не можа да изкаже цялото си възхищение от малката кола, когато той я взе гологлава и направи малка обиколка около площада. Четири минути по-късно се върнаха и бяха вече на тротоара, а той не откъсваше очи от съкровището си. Напоследък моментите на интимност, разбирателство и щастие бяха толкова редки, че тя не би прекъснала този.
Тя прошепна.
— Сега ще ти бъде толкова леко, мили, да правиш обиколките си. — След това, малко страхливо: — И ако можем да излизаме за малко извън града, да кажем в неделя, в гората, а, това би било чудесно.
— Разбира се — отвърна той разсеяно. — Но всъщност тя е за практиката. Не можем да препускаме навсякъде и да я цапаме цялата с кал!
Той мислеше за това, какъв ефект ще окаже блестящото малко купе върху неговите пациенти.
Главният ефект обаче далеч надмина очакванията му. На следващия четвъртък, когато излизаше от тежката, покрита със стъкло и ковано желязо врата на Грийн стрийт 17А, се натъкна на Фреди Хемптън.
— Здравей, Хемптън — каза той небрежно. Не можа да прикрие задоволството си, като видя лицето на Фреди. Отначало Хемптън едва го позна, а след като го позна, изражението му премина няколко степени на изненада и все още изразяваше смущението.
— Че какво пък, здравей — каза Фреди. — Какво насам?
— Пациент — отвърна Андрю, като посочи с глава назад към 17А. — Занимавам се с дъщерята на Джо ле Рой.