— Джо ле Рой!
Това възклицание само по себе си означаваше много за Менсън. Той сложи собственически ръка на вратата на красивото си ново купе.
— Накъде отиваш? Мога ли да те откарам някъде?
Фреди бързо се съвзе. Той рядко се объркваше и никога объркването му не траеше дълго. Наистина за трийсет секунди мнението му за Менсън, цялата му представа за ползата, която би могъл да има от него, претърпяха бърза и неочаквана промяна.
— Да — усмихна се той общително. — Отивам към Бентинг стрийт. Клиниката на Ида Шерингтън. Ходя пеша да си поддържам линията, но при теб ще се кача.
Настъпи мълчание за няколко минути — пресичаха Бонд стрийт. Хемптън усилено мислеше. Бе приветствал многословно идването на Андрю в Лондон, защото се надяваше, че практиката на Менсън би могла от време на време да го снабдява с консултации за по три гвинеи на Куин Ан стрийт. Но сега промяната в стария му съученик, колата и преди всичко споменаването на Джо ле Рой — това име за него имаше невъобразимо по-голямо светско значение, отколкото за Андрю — му показаха, че е сгрешил. Освен това Менсън имаше идеални квалификации, които бяха полезни, изключително полезни. Вглеждайки се проницателно в бъдещето, Фреди виждаше по-добра и в крайна сметка по-доходна основа за сътрудничество между Андрю и него. Разбира се, ще трябва да внимава, защото Менсън бе докачлив, несигурен дявол.
— Защо не дойдеш с мен да се запознаеш с Ида! Полезно е човек да я познава, въпреки че държи най-лошата клиника. Не, не знам! Вероятно и другите не са по-добри. Но тя сигурно има най-високи такси.
— Да?
— Ела да видиш моята пациентка. Тя е безопасна — старата госпожа Ребърн. С Айвори правим опити с нея. Ти си силен по белите дробове, нали? Ела и изследвай гръдния й кош. Това ще й достави огромно удоволствие. И ще означава пет гвинеи за теб.
— Какво? Искаш да кажеш…? Но всъщност какво й има на гръдния кош?
— Нищо особено — усмихна се Фреди. — Недей ме гледа така шашардисано! Вероятно има лек старчески бронхит! А за нея наистина ще бъде удоволствие да те види! Ето как работим ние тук. Айвори, Фридман и аз. Наистина би трябвало да се включиш в играта, Менсън. Няма да говорим сега за това — да, там, първата пряка! Но ще ти се вземе акъла, такива добри резултати получаваме.
Андрю спря колата пред къщата, която му показа Хемптън, обикновена градска къща, висока и тясна, която явно никога не е била проектирана с оглед на сегашното й използване. И наистина, когото човек поглеждаше шумната улица, по която бучаха и трещяха превозните средства, беше трудно да си представи как болният ще намери спокойствие тук. Това като че ли беше точно мястото, което по-скоро ще предизвика, отколкото ще излекува невроза. Андрю спомена това на Хемптън, докато се качваха по стълбите към предната врата.
— Знам, знам, скъпи мой — съгласи се Фреди с подчертана сърдечност. — Но всички са едни и същи. Уестенд е пълен с такива клиники. Виждаш ли, важното е за нас да са удобни. — Той се засмя. — Идеално би било, ако бяха някъде на тихо място, но да вземем един пример. Кой хирург би изминавал всеки ден по десет мили, за да види пациента си за пет минути? О! И ти ще научиш всичко за нашите малки пристани за болни в Уестенд.
Той тръгна по тесния хол, в който влязоха.
— Всички имат три основни миризми, ще забележиш — етер, готвено и изпражнения — логично следствие, ще ме извиниш, стари приятелю. А сега се запознай с Ида.
С вид на човек, който знае къде отива, той тръгна към една малка канцелария на приземния етаж, където млада жена в бледоморава униформа и колосана бяла шапка седеше на малко бюро.
— Утро, Ида — възкликна Фреди с полуласкателен и полуфамилиарен тон. — Сметките ли оправяш?
Тя вдигна очи, видя го и се усмихна добродушно. Беше ниска, набита извънредно пълнокръвна. Но нейното ярко червено лице бе така дебело покрито с пудра, че в резултат се бе получил морав образ, почти като цвета на униформата й. Груба бликаща жизненост, тънък хумор и решителност лъхаха от вида й. Имаше изкуствени зъби, които не й прилягаха добре. Косата й беше посивяла. Някак си бе лесно да очакваш от нея силен речник, да си представиш как чудесно би й прилягала ролята на собственик на второкласно кабаре.
И все пак клиниката на Ида Шерингтън беше най-модната в Лондон. Половината лордове бяха минали през нея, а също светски жени, жокеи, известни адвокати и дипломати. Трябваше само човек да вземе сутрешния вестник, за да прочете, че още една талантлива млада личност, известна от сцената или екрана, благополучно е оставила апендицита си в грижовните ръце на Ида. Тя обличаше всички свои сестри в деликатен нюанс на бледо мораво, плащане на иконома си двеста лири, а на главния си готвач два пъти повече годишно. Таксите, които искаше от своите пациенти, бяха фантастични. Четирийсет гвинеи за една стая седмично не беше рядка цифра и освен това имаше допълнителни, сметката на аптекаря, която често възлизаше на лири стерлинги, специалната нощна сестра, таксата за операционната. Но когато й се възразяваше, Ида имаше един отговор, който често украсяваше с някое свободно и леко прилагателно. Тя имаше свои собствени грижи, трябваше да плаща проценти и данъци и често си мислеше, че пият именно нейната кръв.