С ридание, което я задушаваше, тя се обърна и излезе от стаята.
Погледна след нея с голямо учудване. Напоследък тя имаше странни настроения — беше неуверена и подтисната, с внезапни избухвания на непонятно озлобление. Той чувстваше, че се откъсват един от друг, губят онова тайнствено единство, онази скрита връзка на приятелство, която винаги бе съществувала между тях. Добре! Не той е виновен. Полагаше най-големи усилия, правеше каквото може. Моят успех не означава за нея нищо, нищо, помисли си той ядосан. Но нямаше време да размишлява колко необяснимо и неоправдано е нейното поведение. Чакаше го дълъг списък на визитации, а тъй ката беше вторник, чакаше го и обичайното му посещение в банката.
Два пъти седмично редовно отиваше в банката, за да внася суми по сметката си, защото знаеше, че е неразумно да трупа парите в бюрото си. Не можеше да не чувства контраста между тези приятни посещения и спомена му от Бленли, когато като начинаещ помощник бе унизен от Анъйрин Рийз. Тук господин Уейд, директорът, винаги му отправяше топла почтителна усмивка и често го канеше да изпушат по една цигара в кабинета му.
— Ако мога така да се изразя, докторе, без да ви се бъркам, вие прогресирате много добре. Тук ние можем да правим бизнес с един прогресивен лекар, който обаче има необходимото чувство за консерватизъм. Като вас, докторе, ако мога така да се изразя. Сега, що се отнася до акциите на Южната железопътна компания…
Уважението на Уейд беше само един пример как се издига в очите на хората. Другите лекари в района сега приятелски му махаха, когато техните коли минаваха край неговата. На есенното районно събиране на Медицинското дружество в същата тази стая, където при първото си появяване го бяха накарали да се чувства като парий, сега го приветстваха, оказваха му уважение, а заместник-председателят на местната секция, доктор Фери, му предложи пура.
— Радвам се да ви видя сред нас, докторе — суетеше се дребният червенолик Фери. — Харесвахте ли речта ми? Особена по въпроса за нощните посещения аз съм на напълно определени позиции. Оная вечер чука на вратата ми едно момче — дванайсетгодишно дете, как ви се струва, „Бързо идвайте, докторе — бърбори то, — татко е на работа, а мама е много болна.“ Знаете ги тези разговори в два часа през нощта. А аз никога в живота си преди не бях виждал това дете. „Мило мое момче, — казвам му аз. — Майка ти не е моя пациентка! Тичай, донеси ми моята половин гвинея и тогава ще дойда.“ Разбира се, не се върна. Казвам ви, докторе, този район е ужасен.
На другата седмица след конференцията на секцията госпожа Лорънс му се обади по телефона. Винаги се радваше на елегантната непоследователност на разговора й по телефона, но днес, след като спомена, че съпругът й е в Ирландия и може би по-късно ще отиде при него, тя като че ли без да придава никакво значение на поканата, го помоли да дойде на обед следващия петък.
— Топи ще бъде там. И още един-двама, по-малко скучни, струва ми се, отколкото хората, които човек обикновено среща. Може би ще имате полза да се запознаете е тях.
Остави слушалката, чувствайки и задоволство, и странно раздразнение. Дълбоко в сърцето си бе засегнат, че не е поканена и Кристин. След това постепенно започна да си дава сметка, че обедът ще има по-скоро делови, а не социален характер. Той трябва да се движи и да установява контакти главно с хората от този кръг, които щяха да присъстват на обеда. Във всеки случай Кристин нямаше защо да знае за цялата история. Когато дойде петък, каза й, че ще обядва с Хемптън, и успокоен се метна в колата. Беше забравил, че е изключително лош лъжец.
Домът на Франсис Лорънс беше в Найтсбридж, в една тиха улица между Ханс Плейс и Уилтън Кресънт. Въпреки че нямаше блясъка на къщата на Рой, въздържаният вкус внушаваше същото чувство за разкош. Андрю закъсня и когато пристигна, повечето от гостите бяха вече там: Топи, Роза Кийн, писателката, сър Дъдли Ръмбълд-Блейн, доктор-специалист, почетен член на Кралската лекарска колегия, прочут лекар и член на Дирекционния съвет на компанията „Кремо“, Никол Уотсън, пътешественик и антрополог и още няколко с не толкова главозамайваща известност.
На масата той се озова до госпожа Торнтън, която живееше, както му каза, в Лестършър и периодично идваше в хотел „Браун“, за да прекара известно време в града. Въпреки че сега спокойно издържаше мъчението на официалностите, бе доволен, че може да възстанови самочувствието си под прикритието на нейното бърборене — разтревожен майчински разказ за нараняването в крака по време на хокей, което получила дъщеря й Сибил, ученичка в Роудийн.
Като слушаше с едно ухо госпожа Торнтън, която приемаше мълчаливото слушане за интерес, все пак успяваше да долови нещо от сочния и остроумен разговор около него — язвителните афоризми на Роза Кийн, чудесният изящен разказ на Уотсън за една от последните му експедиции във вътрешността на Парагвай. Възхищаваше се и на лекотата, с която Франсис поддържа разговора и същевременно ограничава обмислената педантичност на сър Ръмбълд, който седеше до нея. Веднъж или дваж той почувства погледа й върху себе си, полуусмихнат, въпросителен.