Когато той пристигна, не можа да се стърпи да го чака, изтича и го посрещна в хола.
— Андрю! Имам да ти предам нещо от сър Робърт Аби. Той преди малко се обади по телефона.
— Да? — Лицето му, което бе изразило внезапно разкаяние при нейното появяване, се проясни.
— Да! Той лично се обади, искаше да говори с теб. Аз му казах коя съм — о, той беше ужасно мил — о! — аз ти разказвам толкова лошо. Мили! Ти ще бъдеш назначен в отдела за Амбулаторно лечение в болницата „Виктория“ — незабавно!
Очите му бавно се изпълниха с вълнение, докато малко по малко разбираше значението на всичко това.
— Че това е добра новина, Крис.
— Нали, нали — извика тя възхитена. — Отново твойта собствена работа. Възможности за изследвания. Всичко, което искаше в Комисията, но не можа да получиш!
Тя го прегърна през врата.
Погледна я, неописуемо трогнат от нейната любов, от щедрата й всеотдайност. За момент изпита остра болка.
— Каква добра душа си ти, Крис! И какъв жалък простак съм аз.
Глава осма
На четиринайсети следващия месец Андрю започна работата си в отдела за приходящи пациенти на болницата за гръдоболни „Виктория“. Неговите дни бяха вторник и четвъртък, а часовете — от три до пет следобед. Всичко беше точно както в старите приемни дни в Аберлоу с изключение на това, че всички, пациенти, които идваха при него, бяха специално белодробни и бронхиални заболявания. А той, разбира се, беше, за своя голяма и тайна гордост, вече не помощник в Дружеството за медицинска помощ, а почетен лекар в една от най-старите и най-прочути лондонски болници.
„Виктория“ несъмнено бе стара. Разположена в Батърсий, в плетеница от мръсни улици близо до Темза, тя рядко хващаше дори и през лятото нещо повече от някой заблуден слънчев лъч, а през зимата балконите, където би трябвало да се изкарват леглата на пациентите, бяха в повечето случаи покрити с мъгла от реката. На мрачната срутена фасада с едри червени и бели букви бе написано излишното и очевидно „Болница «Виктория» се разпада“.
Отделът за приходящи пациенти, където Андрю се озова, беше в известен смисъл реликва от 18 век. Наистина едно чукало и хаван, използвани от доктор Линтъл Ходжиз, почетен лекар в същия отдел на болницата от 1761 до 1793 година, бе гордо поставен в стъклена кутия в хола. Стените не бяха покрити с плочки, а боядисани в специален нюанс на тъмно шоколадово, неравните коридори, макар и педантично чисти, бяха така зле проветрявани, че воняха, и навсякъде из стаите тегнеше тежката миризма на неподправената старост.
През своя пръв ден той направи обиколка заедно с доктор Юстъс Тороугуд, старшия почтен лекар — възрастен, приятна педантичен мъж на около петдесет, доста под средна височина, с малка сива заострена брадичка и любезни маниери, напомнящи добродушен духовник. Доктор Тороугуд имаше собствено отделение в болницата и според съществуващата система, останка от старата традиция, за която с интерес бе натрупал много познания, „отговаряше“ за Андрю и за доктор Милигън, другия младши почетен доктор.
След като обиколиха болницата, той заведе Андрю в дългата лекарска стая в мазето, където, макар едва четири след обед, бяха запалили лампите. На стоманената скара гореше хубав огън, по стените с нарисувани петлета окачени портрети на изтъкнатите лекари на болницата — доктор Линтън Ходжис, много сбръчкан и с перука, заемаше почтеното място над камината. Истинско запазване на едно почетно прахосническо минало, което, ако се съди от лекото потръпване на ноздрите му, доктор Тороугуд, въпреки че беше ерген и духовник, обичаше като свое собствено дете.
Заедно с другите лекари изпиха по един приятен чай с много намазани с масло препечени филийки. На Андрю лекарите от болницата се сториха много приятни младежи. Но когато забеляза тяхното почтително отношение към доктор Тороугуд и него самия, той не можа да задържи усмивката си при спомена за сблъскванията с подобни „нахални“ палета преди не толкова много месеци при нееднократните му борби негови пациенти да бъдат приети в болница.